— Да, в задния двор — казва той тихо, но не дава адреса, където се намираме.
Подозирам, че Бентън вече е на път насам.
— Точно това искам да направя у дома. Да си построя офис в задния двор, който е обезопасен като Форт Нокс — място, където може би навремето е било скрито злато, преди да бъде откраднато — казвам на Робърта Прайс. — Със собствен генератор, специален климатик и охранителни камери, които мога да наблюдавам от бюрото си. Или пък отдалеч. Да виждам кой идва. Надявам се, нямате нищо против, че съпругът ми и колегите му ще се отбият тук — казвам на Робърта, когато кухненската врата се затваря, и се чудя дали Колин е въоръжен. — Прайс или Мълъри? — питам я. — Вероятно сте взели името на съпруга си. Доктор и госпожа Мълъри в прекрасната им старинна къща, която сигурно съдържа специални спомени за теб — добавям ледено и дочувам в далечината шум от мотор.
Тя пристъпва по-близо до мен и спира. Виждам гнева в очите й. С нея е свършено, и тя го знае. Отново се чудя дали Колин е въоръжен, както и тя. Тревожа се, че съпругът й може да излети от къщата с деветмилиметровия си пищов. Ако Колин насочи оръжие към Робърта или я повали на земята, може да бъде пребит или застрелян. А и не искам Колин да застреля Гейб Мълъри.
— Когато съпругът ви излезе от къщата — казвам й, докато Колин се приближава към нас, — уведомете го, че полицията идва. ФБР е на път насам. Не искате той да пострада, а това ще стане, ако направите нещо прибързано. Не бягайте. Не правете нищо, или той ще се намеси. Няма да разбере какво става.
— Няма да спечелиш — отвръща тя и пъхва ръка в чантата си.
Погледът й е стъклен. Диша тежко, сякаш е изключително бясна или се готви да нападне. Звукът от двигател се усилва. Мотоциклет. Съпругът й излиза от къщата и носи чиния и бутилки вода.
— Извади си ръката от чантата. Бавно — нареждам й. Моторът изръмжава наблизо и спира. — Не прави нищо, което да ни накара да действаме.
— Изглежда, ще имаме и други гости — казва Мълъри и тръгва през двора, осеян с окосена трева.
Той изпуска чинията и бутилките, когато Робърта Прайс изважда от чантата ръката си, в която държи бял спрей. Близо до къщата изтрещява изстрел.
Робърта прави още една стъпка и се просва на земята. От главата й тече кръв. На тревата се търкулва инхалатор за астма. Луси тича през двора, стиснала пистолет в двете си ръце, и крещи на Гейб Мълъри да не мърда.
— Седни бавно и спокойно — заповядва му тя, насочила оръжието към него.
Той е застинал на мястото си, гледа втрещено и вика:
— Трябва да й помогна! За бога, позволете ми да й помогна!
— Седни! — изревава Луси. Чувам затваряне на врати на кола. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!
Два дни по-късно
Камбаната на общината бие бавно и тържествено в Деня на независимостта, през който няма да има фойерверки за някои от нас. Понеделник е, и макар че планът беше да тръгнем рано за дългия полет към къщи, вече е обед.
Докато кацнем във военновъздушната база на запад от Бостън, вече ще бъде осем или девет вечерта. Закъснението ни се дължи не на времето, а на ветровете в настроението на Марино, които непрестанно променят посоката си. Настоява да върне буса в Чарлстън, където иска да кацнем на път за Бостън, в случай че реши да се прибере у дома с нас. Но можел и да остане на юг, за да лови риба и да размишлява, да си потърси рибарска лодка на старо или да отиде на почивка. Било трудно да се каже дали ще се върне в Масачузетс. Докато се чуди какво да прави със себе си, той намира и други начини да се разтакава.
Имал нужда от още кафе. Можело да изтича да купи още няколко сандвича с пържола и яйце, каквито нямало на север. Трябвало да отиде на фитнес. И да върне взетия под наем мотор в магазина, за да помогне на Луси. Тя преживя достатъчно при разпитите от ченгетата и ФБР, цялата бюрокрация, която върви със стрелбата, както каза той. Достатъчно зле е да убиеш някого и да разбереш, че той не е изваждал оръжие, а портфейл, шофьорска книжка или инхалатор. Дори негодникът да си е заслужил съдбата, предпочиташ да не се случва по този начин, защото винаги някой ще се усъмни в преценката ти, а това те стресира повече от смъртта, ако си честен със себе си. Не искал Луси да се качва на мотора сега и започвал да се тревожи, че тя не бива да лети, защото била в тежко състояние.
Луси е съвсем добре. Марино обаче не е. Тичаше по задачи като луд, а когато най-после бе готов за двучасовото шофиране до Чарлстън, реши, че искал всички купени от мен неща, които и без друго не можели да се поберат в хеликоптера. Не възнамерявах да влача тенджери, тигани, консерви и печка до Бостън, но той настоя да ги вземе. Още не бил успял да обзаведе новото си жилище в Чарлстън, обясни ни той, докато тъпчеше всичко в кашони, които беше взел от магазина за алкохол. Прибра дори отворените чипсове и ядки и сешоара, който не му трябва, защото е плешив, както и туристическа ютия и дъска за гладене, абсолютно ненужни за дрехите му от синтетични материали.