Выбрать главу

Суфийн поклати глава:

- Ако това е твоят Бог, тогава аз не вярвам в него.

-Що за Бог би бил той, ако твоята вяра в него променяше каквото и да било? Или моята, или чия да е друга? - Джубаир вдигна меча пред себе си и процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи огряха на петна дългото право острие и проблеснаха в множеството драскотини и нащърбени места по него. - И да не вярваш в този меч, той пак ще те посече. Той е Бог. Иска ли ни се, или не, всички вървим по неговия път.

Суфийн отново поклати глава, сякаш това щеше да промени нещо.

- Кой свещеник те е научил на това?

- Видях света, какъвто е, и реших за себе си какъв трябва да бъде. -Той се извърна и погледна през рамо към хората си, които се събираха в гората, сложили брони, извадили оръжия - готови, надъхани за работа. -Готови ли сме да атакуваме?

- Бил съм там. - Суфийн посочи през храстите към Скуеърдийл. -Имат трима полицаи, двама от които са пълни кретени. Не съм убеден, че се налага да тръгваме като на война, не мислиш ли?

Самата истина, защитата на града не беше нищо особено. Оградата от грубо нарязани стволове на дървета, която някога беше опасвала целия град, сега беше съборена на места, за да направи място за нови постройки. Покривът на дървената наблюдателница беше целият обрасъл с мъх, а за единия от пилоните, на които стоеше, някой си беше опънал прането да съхне. Духовете отдавна бяха пропъдени от тези земи и хората от града очевидно не очакваха друга опасност. Скоро щяха да открият грешката си.

Джубаир погледна Суфийн:

- До гуша ми дойде от мрънкането ти. Дай сигнала.

Погледът на съгледвача беше пълен с неохота и горчивина, но той се подчини на заповедта - извади огледалце и пропълзя до края на храсталака, за да даде знак на Коска и останалите. И добре, че го направи. Ако беше отказал, Джубаир най-вероятно щеше да го убие намясто - и с право.

Той вдигна глава и се усмихна на синьото небе, прорязано от черни клони и листа. Той можеше да прави каквото си поиска и каквото и да решеше, щеше да е редно, защото доброволно беше поверил себе си на Неговата воля и така бе истински свободен. Единствен той свободен, заобиколен от роби. Той беше най-свестният човек в цялата дружина. Той беше най-свестният човек в целия Кръг на света. Не познаваше страх, за-щото Той бе с него.

Бог е навсякъде, по всяко време.

Как е възможно да е иначе?

Бракио се увери, че никой не го гледа, извади медальона от ризата си и отвори капачето. Двата мънички портрета бяха целите на пъпки и почти напълно избелели - за всеки друг щяха да са просто две размазани петна, но той ги виждаше ясно. Докосна нежно с върха на пръста си двете лица.

За него те бяха същите, каквито ги помнеше от деня, в който ги остави -нежни, съвършени, усмихнати.

- Не се тревожете, миличките ми - изгука той. - Скоро ще се върна.

Истинският мъж прави своя избор, решава кое е от значение, а всичко останало захвърля на кучетата. Тревожиш ли се за всичко, нищо добро не те чака. Той беше единственият в дружината с мозък в главата. Дим-бик беше наконтен лигльо. Джубаир беше напълно откачен. Коска, при всичката му лукавост, беше просто мечтател - тая простотия с биографа беше достатъчно доказателство.

Бракио беше най-свестният измежду тях, защото знаеше що за човек е. Нямаше възвишени идеали, не страдаше от грандиозни заблуди. Беше просто разумен човек с разумни амбиции, вършеше си работата и беше доволен от живота. Единственото от значение за него бяха дъщерите му. Хубави рокли, добра храна, прилични зестри и добър живот. По-добър от ада, в който той живееше...

- Капитан Бракио! - Провлеченият като рев на магаре вик на Коска, вбесяващ както винаги, го върна към реалността. - Сигналът!

Бракио затвори медальона, избърса очи в опакото на ръката си и оправи елека от кожени ремъци, на който висяха ножовете му. Коска беше пъхнал крак в едно от стремената и подскачаше до коня, вкопчен в позлатения рог на седлото. Изхвръкналите му от напрежение очи се подадоха над седлото, но останаха там.

- Ако може някой да.

Сержант Дружелюбния пъхна длан под задника на Коска и го вдигна с лекота на седлото. Озовал се най-после на коня, Стареца спря за момент да си поеме дъх, после извади сабя и я вдигна над главата си.

- Вадете мечовете! - Замисли се. - Или каквито там по-евтини оръжия имате! Напред. да вършим добрини!

Бракио посочи към билото на хълма и изрева:

- Напред!

Ездачите в първата редица нададоха боен вик, пришпориха конете и препуснаха сред облак пръст и суха трева. Коска, Лорсен, Бракио и останалите, както подобава на командири, ги последваха в лек тръс.