- Това ли е? - Бракио чу Суорбрек да мърмори, когато малката долина с пръснатите из нея ниви и прашното градче се разкриха в подножието на възвишението. Сигурно беше очаквал висока една миля крепост, с диамантени стени и позлатени куполи. Вероятно, когато приключеше с написването на историята си, точно това щяха да прочетат читателите му. -Прилича на.
- Нали? - сряза го Темпъл.
Стириянците на Бракио препускаха в настървен галоп през нивите към града, а кантиците на Джубаир - малки черни точици на фона на прашния облак - връхлитаха от другата страна.
- Вижте ги как препускат! - Коска свали шапка и я размаха за поздрав. - Смелчаци, а? На това казвам аз сила и устрем! Как ми се иска още да мога да препускам редом с тях!
- Сериозно? - Бракио си спомни какво е усещането да водиш атаката от първата редица - натъртен задник, тежка и опасна работа и подозрително отсъствие и на сила, и на устрем.
Коска се замисли за момент, после нахлупи шапка на голото си теме и прибра сабята в ножницата.
- Не. Всъщност никак даже.
Групата им слезе в долината бавно и спокойно като на разходка.
Ако въобще е имало съпротива, когато стигнаха до Скуеърдийл, беше приключила.
Някакъв човек седеше в прахоляка край пътя, притиснал окървавени длани към лицето си, и мигаше на парцали към Суорбрек. Портата на една кошара висеше разбита, овцете вътре безсмислено изклани до крак, а сред пухкавите трупове вече се суетеше гладно куче. На пътя лежеше преобърнат фургон. Едното му колело още се въртеше със скърцане във въздуха, а край него един стириянец и един кантик се бяха впуснали в яростен спор на взаимно неразбираемите си езици относно съдържанието на фургона, сега пръснато по земята. Двама стириянци се опитваха да разбият с ритници вратата на ковачницата, а трети се беше покатерил на покрива и млатеше нескопосано със секирата си с надеждата да си пробие път отгоре. В средата на улицата, възседнал огромния си кон, Джуба-ир сочеше насам-натам с несъразмерно големия си меч и с боботещ глас раздаваше заповеди, примесени с неразбираеми фрази за Божията воля.
Моливът на Суорбрек застина във въздуха, пръстите му заиграха нервно по кожената връв, с която беше овързан, но не му дойде нищо наум, което да си заслужава записването. Накрая надраска набързо „без героични прояви“.
- Какви ги вършат тия глупаци? - промърмори Темпъл. Няколко кан-тици бяха вързали въже за едната подпора на обраслата с мъх наблюдателница, бяха впрегнали няколко мулета на другия му край и ги бичуваха до припадък, но опитите им да съборят наблюдателницата, продължаваха да не се увенчават с успех.
Суорбрек беше забелязал, че на много от наемниците просто им доставяше удоволствие да рушат и чупят наред. И колкото повече усилия трябваха за поправяне на счупеното, толкова по-голямо бе удоволствието им от рушенето. Сякаш в подкрепа на това му наблюдение четирима от хората на Бракио бяха свалили някого на земята и го биеха с бавни, ле-жерни движения, докато някакъв дебел мъж с престилка на кръста правеше безуспешни опити да ги укроти.
Суорбрек досега рядко бе ставал свидетел на насилие, дори от най-дребно естество. Веднъж спорът на двама негови познати и колеги относно структурата на текст се бе превърнал в грозна картинка, но и дума не можеше да става за сравнение с видяното днес. Озовал се в разгара на битка, без значение дали можеше да се нарече така, Суорбрек биваше постоянно връхлитан от редуващи се студени и топли вълни. Едновременно бе обзет от панически страх и изгарящо вълнение. Извръщаше очи от сцените на насилие, при все това тръпнеше от нетърпение да види повече. Но в края на краищата, не беше ли дошъл тук именно за това? Да види с очите си кървища, смрад и диващина, каквито не беше виждал? Да долови миризмата на съхнещи на слънцето черва, да чуе воя на осакатените? За да може после да каже, че е видял всичко с очите си. За да внесе убедителност и достоверност в творбите си. Да рецитира с патос в комфортните салони на Адуа писанията си за тъмната същина на войната. Съзнаваше, че мотивите му не бяха от най-възвишените, но от това, което виждаше, не бяха и от най-незначителните. Така де, той не претендираше, че е най-добрият човек на света.
Просто най-добрият писател.
Коска слезе от седлото, изпъшка, докато разкършваше старите си кокали, и се отправи със скована походка към миротвореца с престилката.
- Добър ден! Аз съм Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка. - Той посочи към четиримата стириянци, които продължаваха да млатят човека на земята. - Виждам, че вече сте се срещнали с някои от храбрите ми другари.