Суорбрек повдигна учудено вежди, наплюнчи молива и записа това в тефтера. Иззад затворената врата се чу приглушен вик, после още един. Така не може да се съсредоточи човек. Безсъмнено търговецът беше виновен, но Суорбрек не можеше да спре да си мисли за това как той би се чувствал на негово място. Не че изпитваше кой знае каква радост от това да е тук по принцип. Огледа се и примига неразбиращо - най-обикновен обир, безсмислен вандализъм, насилие, - потърси нещо, в което да изтрие потните си длани, и като не откри такова, ги избърса в предницата на ризата си. Високите му стандарти във всяко едно отношение се сриваха поголовно.
- Очаквах да е малко по-...
- Славно? - прекъсна го Темпъл. На лицето му беше изписано истинско отвращение, докато гледаше към магазина.
- Славата по време на война е по-голяма рядкост от златото в земята, приятелю! - каза Коска. - Или верността на жените, в този ред на мисли! Можеш да го използваш това!
Суорбрек хвана молива:
-Ъ...
- О, трябваше да си с мен в обсадата на Дагоска! Там имаше слава за хиляда истории! - Коска стисна рамото му и описа с ръка дъга пред себе си, сякаш към тях настъпваха цели легиони с позлатени брони, а не просто няколко главорези от дружината му, мъкнейки покъщнина. - Безчет гуркули настъпват към стената! Ние, малцината защитници на бойниците, изпъчваме гордо гърди и отказваме да се предадем! Тогава при заповедта за.
- Генерал Коска! - Берми се зададе тичешком по улицата, закова се на място и отскочи назад, за да пропусне пред себе си двойка ездачи, препускащи с вързана за конете им откъртена врата, и пак тръгна, разпръсквайки с шапка вдигнатия от копитата облак прахоляк. - Имаме проблем. Някакво северняшко копеле хвана Димбик, опря.
- Чакай малко. - Коска се намръщи. - Някакво северняшко копеле?
- Точно така.
- Едно... копеле?
Стириянецът приглади златистите си къдрици и нахлупи шапката си.
- Голям е.
- Колко хора има Димбик?
- Сто и осемнайсет мъже под командването на Димбик - изпревари го Дружелюбния.
Берми разпери безпомощно ръце:
- Направим ли нещо, оня ще убие капитана. Каза ми да извикам командващия.
Коска разтри с два пръста сбръчканата основа на носа си.
- И къде е този огромен като планина разбойник? Да се надяваме, че ще се разберем с добро, преди да е избил цялата дружина.
- Там, вътре.
Старецът огледа протритата табела над вратата.
- Стъпфер „Мръвки“. Безвкусно име за бордей.
- Убеден съм, че е странноприемница - примижа към табелата Бер-ми.
- Още по-безвкусно. - Старецът пое дълбоко дъх и прекрачи прага, подрънквайки с позлатените шпори на ботушите си.
На Суорбрек му трябваше малко време, за да привикнат очите му към сумрака. През процепите между дъските на стените се процеждаха снопове светлина. Една маса и два стола лежаха преобърнати на пода. Няколко наемници стояха отпред, насочили оръжия - две копия, няколко саби, секира и два арбалета - към така наречения разбойник, който седеше на една от масите в средата на стаята.
Той беше единственият присъстващ, който не показваше и следа от тревога. Наистина се оказа огромен северняк, с провиснала през лицето коса, сливаща се с дългия животински косъм на кожата, преметната през раменете му. Подсмърчаше и спокойно премлясваше над чиния с месо и яйца. В лявата си ръка стискаше вилица с непохватността на малко дете. В дясната, с доста повече вещина, държеше нож. Острието му беше опряно в гърлото на безпомощния капитан Димбик, чието лице беше натиснато към плота на масата.
Суорбрек пое рязко дъх. Това тук, ако не героизъм, беше истинско безстрашие.
Той самият бе публикувал спорни материали - начинание, изискващо завидна воля и кураж, - но не можеше да проумее как този човек успяваше да запази такова спокойствие и да остане така невъзмутим, при положение че всичко беше срещу него. Да демонстрираш смелост сред своите, е едно, но да се изправиш сам срещу целия свят и просто да тръгнеш напред - това е истински кураж. Наплюнчи молива, за да го запише. Севернякът го погледна и Суорбрек забеляза нещо да проблясва през кичурите коса. Застина от ужас. Лявото око на северняка беше метално и блещукаше в сумрака на запуснатата странноприемница. Лицето му беше обезобразено от огромен белег. Другото му око също проблясваше, но с дива ярост. Сякаш едва се сдържаше да не пререже гърлото на Димбик, просто ей така, да види какво ще стане, ако го направи.
-Ха, жив да не бях! - Коска вдигна изненадано ръце. - Сержант Дружелюбен, това е старият ни боен другар!