- Коул Тръпката - поздрави сдържано Дружелюбния, без да откъсва очи от северняка. Суорбрек бе почти напълно убеден, че с поглед не можеш да убиеш човек, но въпреки това изпита облекчение, че не е на пътя на погледите на тези двамата.
Без да помръдва ножа от гърлото на Димбик, севернякът загреба с вилицата от яйцата, задъвка отегчено и преглътна.
- Шибанякът се опита да ми вземе яйцата - прошепна дрезгаво той.
- Ах, Димбик, невъзпитан грубиян! - Коска вдигна един от столовете от земята, настани се на него срещу Тръпката и размаха укорително показалец пред зачервеното лице на капитана. - Нека това да ти е за урок. Никога не посягай на яйцата на човек с метално око.
Суорбрек записа тази крилата мисъл въпреки очевидно ограничената й приложимост. Димбик понечи да каже нещо, вероятно в същия дух, но Тръпката натисна ножа и от гърлото му излезе само хриптене.
- Тоя приятел ли ти е? - изръмжа севернякът и изгледа навъсено заложника си.
- Димбик? - Коска повдигна превзето рамене. - Не е като да е излишен, но далеч не бих го определил като най-важния човек в дружината.
Капитан Димбик искаше да възрази, сериозно при това, но с така здраво притиснат юмрук и нож в гърлото едва си поемаше дъх. Той беше единственият човек в дружината с някаква идея какво е дисциплина, достойнство, пристойно поведение, а ето докъде го докара това. Стиснат за гърлото от някакъв дивак, в някаква долнопробна дупка насред дивата пустош.
На всичкото отгоре прекият му командир явно намираше за съвсем нормално да си побъбри безгрижно с нападателя му.
- Кой би повярвал - питаше в този момент Коска - да се натъкнем отново един на друг след толкова години, на толкова стотици мили от там, където се разделихме? Колко стотици мили, как мислиш, Дружелюбен?
- Не искам да гадая - сви рамене Дружелюбния.
- Мислех, че се връщаш в Севера?
- Върнах се. Сега съм тук. - Явно севернякът не беше от най-разго-ворливите.
- И защо си тук?
- Търся човек без един пръст.
Коска сви отново рамене.
- Ми, да беше отрязал един от тези на Димбик и да си спестиш търсенето.
Димбик изхърка задавено, подскочи и започна да се дърпа, но поясът му се закачи за ръба на масата. Тръпката натисна върха на ножа в гърлото му и го смъкна обратно долу.
- Аз търся точно определен човек без един пръст - чу Димбик дрезгавия, лишен от всякаква емоция глас на северняка. - Чух слух, че може да е тук. Калдер Черния има сметки за уреждане с него. Аз също.
- Не уреди ли достатъчно сметки в Стирия? Отмъщението вреди на печалбата. Пък и не е добре за душата, а, Темпъл?
- Така говорят - отвърна нотариусът на дружината, почти изцяло извън полезрението на Димбик. Как само го мразеше тоя. Винаги на едно мнение с Коска, вечно угодничещ, говори така, сякаш е с нещо повече от другите, ама не казва с какво.
- Душите да ги мислят свещениците - каза Тръпката. - Печалбите да си ги гледат търговците. Аз разбирам от уреждане на сметки. Мамка му! - Димбик проскимтя и стисна очи в очакване на края. Миг по-късно изпуснатата от северняка вилица издрънча на пода, заобиколена от парченца яйца.
- Май ще ти е по-удобно с две ръце - каза Коска и махна на наобиколилите ги наемници. - Господа, свалете оръжия. Тръпката е стар приятел, никой да не го докосва. - Арбалети, саби и остриета се насочиха бавно към пода. - Дали сега не би бил така добър да пуснеш капитан Димбик? Един да умре, и останалите веднага се паникьосват. Като малки патенца са.
- Малките патенца се бият по-добре от тая сбирщина - отвърна Тръпката.
- Те са наемници. Битките са последното, което ги влече. Защо не се присъединиш към нас? Ще бъде като едно време? Другарство, смях и веселби!
- Жлъч, предателство и алчност? Открих, че най-добре работя сам. - Натискът върху гърлото на Димбик внезапно изчезна. Той тъкмо си поемаше дъх, когато усети да го сграбчват за яката и в следващия момент вече летеше заднешком. Сблъска се с един от наемниците и двамата се стовариха на пода, повличайки една маса със себе си.
- Ако видя човек с девет пръста, ще ти кажа. - Коска се подпря на коленете си и оголил от напрежение пожълтели зъби, се надигна от стола.
- Хубаво. - Тръпката обърна ножа, който допреди малко беше опрял в гърлото на Димбик, и спокойно започна да реже месото в чинията. -Затвори на излизане.
Димбик се изправи бавно задъхан, опипа зачервената резка от острието на гърлото си и изгледа свирепо Тръпката. Как само му се искаше да убие това животно. Добре, де, да заповяда да го убият. Но Коска нареди да не го докосват с пръст, а Коска, за добро или лошо, предимно лошо, естествено, беше негов пряк командир. За разлика от останалата паплач в дружината Димбик беше войник. Той приемаше на сериозно неща, като респект, подчинение на заповед и военен устав. Дори ако всички останали не ги бе грижа. Нещо повече, за него те бяха особено важни именно защото всички останали нехаеха за тях. Придърпа на място усукания си пояс и с отвращение забеляза петната от яйца по протритата коприна. Ех, какъв пояс беше някога. Но откъде да знаят тия тук, и представа си нямаха. Как само му липсваше армията. Истинската армия, не това смехотворно, жалко подобие на армия. Беше най-свестният човек в дружината, а в замяна получаваше само презрение и подигравки. Командваше най-малобройното подразделение, винаги получаваше най-лошата работа, а после - най-малък дял от плячката. Димбик изпъна износената си униформа, извади гребенче, приглади косата си и напусна странноприемницата - сцена на срам и посмешище - с всичкото достойнство, което успя да вложи в походката си.