него.
Почувствала отново сила в краката си, Шай се втурна след него и мина тичешком покрай закования пред вратата Лийф с провесено от изненада чене.
Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Лам влачеше рижото момче през калното тресавище към дървената рамка, на която висеше табелата с името на града. Беше достатъчно висока, за да мине под нея ездач. А също така, за да увисне на нея човек без кон.
- Лам! - Шай скочи от верандата на пивницата и ботушите й затънаха до глезените. - Лам! - Той претегли въжето в ръка, после го метна през кръстосаните дървени колове. - Лам! - Тя затича през калта, заплашваща да смъкне ботушите от краката й. - Лам хвана висящия край на въжето и го опъна. Момчето залитна напред, когато примката се стегна около шията му и подпря брадичката му. Подпухналото му лице имаше глуповато изражение, сякаш не схващаше какво точно предстоеше.
- Не се ли нагледахме на обесени? - викна Шай. Лам не отговори, не се обърна дори, просто нави свободния край на въжето около ръката си.
- Не е редно - каза тя.
Лам подсмръкна и се приготви да вдигне момчето във въздуха. Шай сграбчи въжето над главата на момчето и започна да го реже с късия меч. Оказа се остър, отне й само секунда.
- Бягай.
Момчето я изгледа и замига на парцали.
- Бягай, глупак такъв! - Тя го срита в задника. Момчето направи няколко несигурни крачки напред и се просна по очи в калта. Надигна се с мъка и се отдалечи, залитайки, без дори да си направи труда да свали примката от шията си.
Шай се обърна към Лам. Той гледаше втренчено, с меч в едната ръка и въжето в другата, право в нея, но сякаш не я виждаше. Не приличаше на себе си, все едно беше друг човек. Как е възможно това да е същият човек, който цяла нощ стоя надвесен над Роу, докато имаше треска, и й пееше тихо да я приспи? Вярно, пя ужасно, но все пак. Цяла нощ, с изкривено от тревога лице? Сега гледаше в тези две черни очи и изведнъж я обзе ужас, сякаш гледаше в черна бездна. Сякаш стоеше на ръба на нищото. Едва се сдържа да не побегне.
- Доведи конете им! - кресна той на Лийф, който се беше появил на верандата на пивницата с палтото и шапката на Лам в ръце. - Веднага! -Момчето се завтече да изпълни нареждането му, а той се загледа след рижия. Дъждът започна бавно да отмива кръвта от лицето му. Когато Лийф доведе най-едрия от конете, той хвана рога на седлото и понечи да се метне на гърба на животното, но то се подплаши и отскочи настрани. Лам изпъшка, залитна и се просна по гръб в калта. Едната му ръка се вкопчи в стремето, а другата изпляска силно в локвата. Обърна се и се надигна с мъка на четири крака.
- Ранен ли си? - Шай коленичи до него.
Той вдигна глава и тя видя сълзи в очите му.
- Мътните го взели, Шай, мътните го взели - промълви едва.
Шай напрегна всички сили да го вдигне от земята - непосилна задача, изведнъж се беше отпуснал като труп. Когато най-после успя да застане на крака, той я хвана за палтото и я придърпа към себе си.
- Обещай ми - прошепна, - обещай, че никога повече няма да ми заставаш на пътя.
- Няма. - Тя сложи ръка на белязаната му буза. - Но ще ти държа коня. - Тя хвана оглавника на животното, притисна муцуната му към лицето си и му зашепна успокоително. Прииска й се да можеше някой да направи същото за нея. Лам се покачи на седлото бавно, със стиснати от напрежение зъби. Седна прегърбен, стиснал юздите в дясната си ръка, а с лявата притворил яката на палтото си. Пак изглеждаше стар. По-стар от всякога. Старец, с непосилен товар на прегърбените си рамене.
- Добре ли е? - прошепна Лийф, сякаш се боеше, че Лам може да го
чуе.
- Не знам - отвърна Шай.
Лам не даде вид, че ги чу. Беше вперил премрежен поглед към черния хоризонт, почти слял се с притъмнялото небе.
- Ти добре ли си? - прошепна отново Лийф.
- И това не знам. - Имаше чувството, че целият свят се беше разпаднал под краката й и сега се носеше по течението насред странно море, далеч от сушата. - Ти?
Лийф само поклати глава и заби поглед в калта.
- Да вземем каквото ни трябва от фургона и да яхваме конете тогава?
- Ами Скейл и Калдер?
- Съсипани са, а ние трябва да потегляме. Остави ги.
Вятърът блъсна дъжда в лицето й, Шай придърпа надолу периферията на шапката си и стисна зъби. Брат й и сестра й, за това трябва да мисли сега. Те ще я направляват като две пътеводни звезди в небето, като две светлини в тъмнината. Само те бяха от значение сега.
Шай пришпори коня и поведе групата им в сгъстяващия се сумрак. Не бяха изминали много, когато чу нещо през шума на вятъра. Забавиха ход. Лам изравни коня си с нейния и извади острието от ножницата - дълъг кавалерийски меч, наточен само от едната страна.