- Вече съм убеден - изграчи Темпъл, докато издърпваше с два пръста ножа от колана си. - Съвсем малък е.
- Не големината е от значение - каза кльощавият, грабвайки го от ръката му, - а къде ще го забиеш. - Суфийн откопча колана с меча си и той прибра и него. - Тръгвайте. Ще е добра идея да не правите много резки движения.
- Аз всячески се старая да ги избягвам - каза Темпъл и вдигна ръце.
- Направи едно, докато идвахме насам, доколкото си спомням - каза Суфийн.
- И сега съжалявам.
- Млъквайте. - Кльощавият ги подкара към вратата. Жената с арбалета тръгна след тях на почтително разстояние. В този момент Темпъл забеляза на китката й синьото крайче на татуировка. Момчето стана, притисна чантата към гърдите си и закуца след тях - единият му крак беше в нещо като шина. Ако не беше смъртната опасност, сигурно биха представлявали доста забавна процесия, помисли си Темпъл. Но той открай време знаеше, че смъртната опасност е идеалното лекарство за всяко весело настроение.
Шийл се оказа старецът, когото бяха видели на верандата на влизане в града. Ех, че хубави времена бяха. Той се надигна сковано, пропъди някаква муха от лицето си, после се сети за меча и още по-сковано се наведе да го вземе. След това слезе от верандата.
- Какво става, Данард? - изхърка пресипнало той.
- Хванах тия двамата в странноприемницата - отвърна кльощавият.
- Хвана? Ние сами дойдохме да говорим с теб - каза Темпъл.
- Млъквай - сряза го Данард.
- Ти млъквай - включи се Суфийн.
Шийл изпълни нещо средно между прочистване на гърлото и повръщане, после преглътна мъчително резултата от усилията си.
- Дайте сега да опитаме средата между многото и никаквото приказ-ване. Аз съм Шийл. Аз говоря от името на бунтовниците по тоя край.
- На всичките четирима ли? - попита Темпъл.
- Имаше повече - отвърна старецът, определено натъжен, а не ядосан. Имаше вид на изстискан от живота и както се надяваше Темпъл, готов да се предаде.
- Казвам се Суфийн и дойдох да ви предупредя...
- Обкръжени сме очевидно - отбеляза ехидно Данард. - Сега трябва да се предадем на Инквизицията и Ейвърсток ще посрещне още едно утра
Шийл извърна навлажнени сиви очи към Темпъл:
- Трябва да признаеш, тая история изглежда доста пресилена.
Дали лекият, или тежкият път ги бе довел до тук, за Темпъл това вече не беше от значение, защото нито единият, нито другият щеше да ги изведе живи и здрави. Сега имаше само един път и той беше да убедят стареца в това, което казваха. Затова Темпъл си придаде най-искреното изражение на лицето, на което беше способен. Онова, с което убеди Кадия, че повече никога няма да краде, жена си, че всичко ще е наред, и Коска, че може да му вярва напълно. И те всички му повярваха, нали така?
- Приятелят ми казва истината - заговори той бавно и внимателно, сякаш бяха сами със стареца на улицата. - Елате с нас, така ще спасим човешки живот.
- Лъже. - Кльощавият го сръчка в ребрата с дръжката на меча на Су-фийн. - Там няма никой.
- Защо ни е да идваме чак дотук, за да ви лъжем? - продължи Тем-пъл, приковал поглед в съсухреното лице на стареца и без да обръща внимание на ръчкането. - Какво печелим от това?
- А защо ви е въобще да ни предупреждавате? - попита Шийл.
Темпъл застина с отворена уста. Какво пък, защо не истината? За
всяко нещо си има пръв път.
- Защото ни дойде до гуша да не го правим.
- Хм. - Това явно подейства. Ръката на стареца се отдръпна леко от дръжката на меча. Още не беше готов да се предаде, в никакъв случай, но все пак беше нещо. - Ако казвате истината, ако се предадем, тогава какво?
Прекалено многото истина е груба грешка. Темпъл реши да заложи само на откровеност.
- Хората от Ейвърсток ще бъдат пощадени, гарантирам ви го.
Старецът пак се покашля. Боже, явно дробовете му не бяха в завидно
състояние, помисли си Темпъл. Дали започва да им вярва? Дали това няма да проработи? Може ли да се окаже, че не просто ще отърват кожите, ами наистина ще спасят човешки живот? Дали току-що не беше направил нещо, с което Кадия щеше да се гордее? Самата мисъл го накара да изпита гордост от себе си, макар и само за миг. Кога за последно беше изпитвал гордост от себе си? Някога въобще?
Шийл отвори уста да се съгласи, да се предаде... но вместо това се загледа в нещо над рамото на Темпъл.
Вятърът донесе едва доловим шум. Копита. Конски копита. Темпъл проследи погледа на стария бунтовник и видя по покрития с трева склон към долината да препуска конник. Шийл също го видя и челото му се сбърчи от учудване. Появи се още един, после цяла дузина се изсипа след тях и след нея още.