- Животът те насочва по странни пътища, а? - каза той.
- Коул Тръпката - промълви Темпъл, разколебан по въпроса дали това бе на добре, или на зле.
Тръпката се пресегна, завъртя с два пръста шиша и мазнината от месото покапа в огъня.
- Гладен ли си?
Темпъл облиза устни.
- Това покана ли е. или просто питаш?
- Имам повече, отколкото мога да изям. По-добре иди доведи коня си, преди да се е отвързал от клона. И си гледай в краката, ей. - Север-някът кимна към дърветата. - Ей там почва клисура, двайсетина крачки дълбока и с бая гневна вода в ниското.
Темпъл доведе коня и го спъна. Свали седлото и влажното одеяло от гърба на животното и го остави да пасе каквато трева успее да намери. Тъжната истина бе, че колкото по-гладен бе човек, толкова по-малко го бе грижа за глада на другите. През това време Тръпката беше обезкостил старателно трупа на животното, бодеше парчета месо с върха на ножа си от една тенекиена чиния и ядеше. От другата страна на огъня върху парче кора на дърво лъщеше примамливо останалото месо. Темпъл се свлече на колене пред него, все едно беше свят олтар.
- Хиляди благодарности - каза той и притворил очи, задъвка с наслада, осмуквайки вкусния сок от всяка хапка. - Тъкмо започвах да мисля, че ще умра тук.
- Някой да е казал, че няма?
Темпъл се задави с парче месо и се покашля смутено.
- Сам ли си? - задавено попита Темпъл в опит да разведри неловкото мълчание.
- Разбрах, че не ставам за компания.
-И не се тревожиш от духовете?
Севернякът поклати глава.
- Чух, че са избили много народ в Далечна страна.
- Като убият мен, тогава ще се тревожа. - Тръпката хвърли настрана чинията, изтегна се на лакът и белязаното му лице изчезна в сянката. -Можеш да прекараш колкото време ти е отредено в мрънкане и жалване за каквото ти се ще, но какво печелиш от това?
Какво наистина, замисли се Темпъл?
- Още ли търсиш своя деветопръст човек?
- Уби брат ми.
Темпъл замръзна с парче месо пред устата:
- Съжалявам.
- Аз не. Брат ми беше лайно. Но семейството си е семейство.
- Няма как да знам. - Роднините на Темпъл не се бяха задържали дълго в живота му. Мъртва майка, мъртва жена и мъртва дъщеря. - Най-близкото до семейство, което имам, е... - Осъзна, че е на път да каже „Су-фийн“, но си спомни, че сега и той беше мъртъв. - Никомо Коска.
Тръпката изсумтя. Всъщност почти се изкикоти.
- От опит знам, че той не е най-сигурният човек, на когото да повериш гърба си.
- И какъв е този твой опит?
- Двамата с него бяхме наети да убием едни хора. В Стирия. Преди десетина години. И Дружелюбния беше с нас. А също един отровител. Една мъчителка.
- Звучи ми като доста весела компания.
-Не съм чак такъв веселяк, както изглеждам. Тогава нещата. -Тръпката докосна дългия белег под металното си око - леко загрубяха.
- Замесен ли е Коска, нещата винаги така правят.
- И без да е замесен, положението пак може да е доста неприятно.
- Но с него - дважди повече - промърмори Темпъл и се загледа в огъня. - Никога не е бил от най-загрижените за каквото и да било, но нав-ремето го бе грижа поне малко. Напоследък съвсем престана, стана по-лош.
- Така става с хората.
- Не с всички.
- Ааа - Тръпката се усмихна широко. - Ти си от онези, за които само бях чувал. Оптимист.
- Не, не, не и аз. Аз винаги избирам лекия път.
- Много мъдро. С времето открих, че надявайки се на нещо, обикновено получаваш точно обратното. - Севернякът започна да върти пръстена на кутрето си, бавно, много бавно и камъкът му заблестя, кървавочервен. - Навремето и аз мечтаех да бъда по-добър човек.
- Какво стана?
Тръпката се изтегна по гръб, качи крака на седлото и се зави с одеялото:
- Събудих се.
Темпъл се събуди с първото просветляване на зората по стоманено-сивото небе и установи, че се усмихва. Земята беше корава и студена, одеялото - прекалено малко и силно вмирисано на кон, вечерята - оскъдна, но въпреки това отдавна не беше спал така добре. В клоните на дърветата птиците чуруликаха, вятърът шумеше, а някъде отдалеч се чуваше тихият ромон на река.
Изведнъж бягството от дружината му изглеждаше като блестящ дър-зък план, изпълнен с невероятна вещина. Размърда се под одеялото. Ако имаше Бог, явно беше онзи всеопрощаващ добряк, за когото Кадия все повтаряше...
Мечът и щитът на Тръпката бяха изчезнали, а на одеялото му клечеше човек, но не беше той.
Беше гол до кръста и бледото му тяло представляваше усукана камара от мускули и жили. Надолу носеше мръсна рокля, разпорена в средата и съшита с връв, така че да оформи два широки крачола. Едната половина на главата му беше остригана до кожа, а яркооранжевата коса на другата стърчеше под формата на няколко дълги сплъстени шипове, направени с помощта на някаква мас. Беше облегнал лакти на коленете си и в едната си провесена ръка държеше малка секира, а в другата - нож.