Духът го ритна с коляно, крещейки нещо на своя език, и двамата се затъркаляха между дърветата. Свличаха се по склон. Темпъл млатеше с окървавени юмруци приличащото на пихтия лице на момчето, после изпищя, когато то сграбчи ръката му и заби зъби в нея. В следващия момент вече нямаше дървета, само рохкава пръст отдолу и усилващият се шум на река. Изведнъж и земята изчезна и двамата полетяха във въздуха.
Спомни си бегло Тръпката да казва нещо за клисура.
Вятърът шибна лицето му и Темпъл увисна, лек като перце, а наоколо останаха само скала, листа на дървета и разпенена вода. Пусна духа и продължи да пада. Всичко това му се стори така неистинско. Като сън.
Щеше ли всеки момент да се сепне и да се събуди все още с Дружината на...
Сепна се от сблъсъка с водата.
Вряза се със стъпалата си в реката - чиста случайност, - после студът и мощното й течение сграбчиха цялото му тяло. Тежестта й го смаза и едновременно с това течението й го задърпа сякаш в пет различни посоки едновременно. Беше толкова силно, че Темпъл имаше чувството, че ей сега ще изтръгне ръцете му от ставите. Запремята се безпомощен като листо, попаднало в бързея.
Главата му се отскубна от разпенената повърхност и той си пое разтреперан дъх, усети пръски по лицето си и чу рева на бушуващата вода. Реката го дръпна отново надолу, после нещо го удари силно в рамото, завъртя го настрани и той зърна за миг небето. Крайниците му бяха ужасно натежали, а изкушението да спре да се бори - така силно. Темпъл по принцип не беше голям борец.
Зърна за миг дърво - сухо, побеляло като кост от слънцето и водата. Сграбчи го. Дробовете му щяха да се пръснат. Задрапа по него. Беше част от дънер. Почти цял дънер, още с клоните на него, но отдавна останали без листа. Успя да се прехвърли през дънера, кашляйки, плюейки вода, и бузата му се отри в гнилата повърхност на дървото.
Започна да диша. Колко дълго диша така? Няколко вдишвания само? Час? Сто години?
Чу пляскането на вода. Усети гъделичкането й. Надигна глава да погледне небето. Неистово усилие. Видя облаците да плуват в дълбоката синева.
- Това ли е шибаната ти идея? Гнусна шегичка? - успя да изграчи Темпъл, преди една вълна да го плесне в лицето и да напълни устата му с вода. Хубаво, не беше шега. Легна неподвижно. Беше прекалено изморен да мърда, така или иначе, а и всичко го болеше. Поне сега водата се беше укротила. Реката изглеждаше по-широка и бавна, а бреговете - по-ниски, с надвиснала над чакъла висока трева.
Остави я да се носи покрай него. Остави се в Божиите ръце. Нямаше на какво друго да разчита. Надяваше се, че ще попадне в рая.
Но беше готов за алтернативата.
Дърво по течението
- Уоу! - викна Шай. - Уоу!
Дали заради шума на реката, дали защото някак бяха разбрали какви ги беше вършила навремето, воловете за пореден път не обръщаха внимание на виковете й и теглеха ли, теглеха към дълбокото. Проклети, тъпи, опърничави добичета! Веднъж наумят ли си нещо, върви ги убеждавай. А може би животът така й го връщаше, с нейните камъни по нейната глава. Злопаметен е той, животът.
- Казах, уоу, копелета такива! - Шай стисна подгизналото седло с бедра, омота няколко пъти въжето около дясната си ръка и дръпна с всичка сила. Другият край беше здраво вързан за хомота на едно от водещите животни. Въжето се изопна рязко и вдигна пръски вода. В същото време Лийф подкара понито си от другата страна на воловете, по-надолу по течението на реката, и плесна с остена другия вол от водещата двойка. Момчето се оказа доста оправно с воловете. Едното добиче изпръхтя недоволно, но накрая извърна муцуна в желаната посока, към вече изровения на коловози чакъл на отсрещния бряг, където половината задруга чакаше преминаването на останалата част от фургоните.
Ашджид беше един от тях. Стоеше с вдигнати към небето ръце и сериозно изражение на лицето, сякаш имаше най-важната задача в задругата, и се опитваше да успокои водата с молитви. До момента Шай не беше забелязала каквото и да било успокоение. Не и на водата и със сигурност не на нервите си.
- Карай ги право! - изръмжа Суийт. Беше качил коня си на един чакълест насип в средата на реката и го раздаваше кротко и спокойно. Почти всичко му се удаваше с лекота и всеки път вбесяваше Шай.
- Карай ги право! - повтори Маджуд от фургона. Така се беше вкопчил в капрата, че беше цяло чудо как още не я е откъртил. Очевидно имаше известни притеснения от водата - сериозен недостатък за покорител на неизследвани земи.
- Какво си мислите, че правя, шибани дъртофелници? - изсъска Шай, извърна коня още по-наляво и пак дръпна въжето. - Че искам да ни отнесе реката ли?