О, боже, прахолякът...
- Ставай.
- Не. - Темпъл дръпна жалкото подобие на одеяло и се зави през глава. - О, за бога, не.
- Дължиш ми сто петдесет и три марки - погледна го отгоре Шай. Всяка сутрин едно и също. Та това дори не можеше да се нарече сутрин. В Дружината на Милостивата ръка, освен ако нямаше нещо за плячкос-ване наблизо, преди слънцето да се е изкачило високо в небето, никой не помръдваше дори. В задругата порядките бяха други. Небето над главата на Шай бе едва просветляло и по него още блещукаха звезди.
- От колко тръгнах с тоя дълг? - изграчи Темпъл и опита да изкашля поне малко от насъбрания в гърлото прахоляк от вчера.
- Сто петдесет и шест.
- Какво? - Девет дни къртовски труд, девет дни гълтане на прахоляк, девет дни със съдран от работа задник, а беше свалил някакви си мижави три марки от дълга. Никомо Коска може и да бе всякакъв, но дъртото копеле беше щедър работодател.
- Бъкхорм ти резна три марки за кравата, която загуби вчера.
- Аз съм си направо роб - изропта под нос Темпъл.
- Бъркаш, по-зле си от роб. Роба мога да продам. - Шай го срита с върха на ботуша си и той се надигна с мърморене. Намъкна прекалено големите ботуши на мокрите си от росата стъпала - вечно стърчаха навън изпод късото одеяло. Навлече палтото - не втора, а сигурно четвърта ръка - върху единствената си корава от засъхнала пот риза и тръгна към фургона на готвача, разтривайки смазания си от седлото задник. Искаше му се да заплаче, спираше го само мисълта за това каква доволна физиономия щеше да направи Шай, ако го видеше. Не че имаше нещо на тоя свят, дето да й угоди на нея.
И сега стоеше там, окаян и злощастен, нагъваше полусурово месо, заровено под жаравата от миналата нощ, и преглъщаше сухите хапки със студена вода. Около него хората се стягаха за поредния трудов ден. Шепнеха си и дъхът им излизаше на пара в мразовитото утро. За златото, което ги очакваше в края на пътя, с така ококорени от възбуда очи, все едно не просто жълт метал, заровен в земята, а скритият смисъл на живота, издялан в някоя скала на някое безименно място.
- Днес пак ще яздиш след колоната - каза Шай.
Много от предишните професии на Темпъл включваха мръсна, опасна и отчаяна работа, но никоя не се доближаваше дори до тази умопомрачителна комбинация от скука, дискомфорт и нищожно заплащане - язденето след колоната на задругата.
- Пак ли? - Той увеси рамене, сякаш току-що бе разбрал, че ще прекара половината ден в ада. Всъщност язденето след задругата се доближаваше достатъчно до него.
- Не, шегувам се. Имаме неотложна нужда от уменията ти на юрист. Хеджес иска да изготвиш от негово име петиция до краля на Съюза, Лес-тек реши да обяви своя собствена, независима държава и има нужда от съвет относно конституцията й, а Плачеща скала иска да внесе поправки в завещанието си.
Двамата замълчаха един срещу друг в тъмното, брулени от вятъра, който тъкмо беше открил една от дупките в ризата на Темпъл, точно под мишницата.
- Ще яздя след колоната.
-Да.
Изкуши се да пробва с молби, но този път гордостта му взе превес. Нищо, можеше по обяд да започне с молбите. Той вдигна камарата от прогнила кожа, която му служеше за седло и възглавница, и затътри крака към мулето.
Беше опитал всичко, за да спечели въпросното животно като съюзник в несгодите, но проклетото добиче просто отказваше да участва доброволно в каквото и да било и в резултат то бе най-върлият му враг в момента. Възползваше се от всяка възможност да хапе и хвърля къчове. Наскоро успя дори да препикае един от ботушите му, докато го яхаше. Когато най-после успя да оседлае опърничавото създание и го насочи към края на колоната, първите фургони вече потегляха, вдигайки прахоляк със скърцащите си колела.
О, боже, прахолякът.
След сблъсъка на Темпъл с духовете като предохранителна мярка Даб Суийт беше насочил колоната по нов маршрут, който минаваше през изпечена от слънцето земя, осеяна с оскъдни туфи суха трева и трънлив храсталак. Само поглед стигаше, за да вдигнеш прахоляк от нея, и колко-то по-назад в колоната бе човек, толкова по-близки дружки си ставаха с него. И Темпъл беше прекарал вече шест дни на самия й край. През пове-чето време той скриваше напълно слънцето и от него оставаше само размазано светло петно. Обгръщаше Темпъл в гъст като супа сумрак, заличаваше терена наоколо, фургоните изчезваха един по един и превръщаше единственото видимо нещо, последните животни от стадото, в призрачни видения. Темпъл усещаше всяка частица от себе си пресушена от вятъра и пропита с този прахоляк. И когато той не успяваше да го задуши напълно, миризмата на стадото довършваше работата.