- Какво ще правите, като ги настигнете?
Лам натика корковата тапа в гърлото на манерката с такава сила, че надраните и белязани кокалчета на юмрука му побеляха.
- Каквото трябва. Дадох обещание на майка им да се грижа за тях. Нарушил съм много обещания в живота си. Но това ще го спазя. - Пое дълбоко дъх. - А теб какво те доведе по реката? Никога не ме е бивало в преценяването на хората, но ти определено не ми изглеждаш авантюрист в търсене на ново начало в дивото.
- Бягах. По един или друг начин, бягането ми стана като втора природа.
- И аз съм бягал неведнъж. Открих обаче, че колкото и да бягаш, къ-дето и да се криеш... пак си там, откъдето си тръгнал. - Лам подаде ръка на Темпъл да му помогне да стане и той понечи да я хване, но се загледа в нея и спря.
- Няма ти един пръст.
Лицето на Лам изведнъж се смръщи.
- Ти какво, интересуваш се от хора без един пръст ли?
- Аз не. но май познавам един, който определено се интересува. Каза, че бил пратен в Далечна страна да търси мъж с девет пръста.
- Сигурно не съм единственият в Далечна страна без един пръст.
Темпъл изпита острата нужда да подбира внимателно думите си.
- Сигурно, но имам чувството, че си точно типът човек, който някой като онзи би търсил. Той имаше метално око.
Лицето на Лам не показа никаква емоция:
- Човек без едно око търси човек без един пръст. Хубава песен ще излезе от това. Каза ли ти името си?
- Коул Тръпката.
Белязаната физиономия на Лам се сгърчи, все едно беше вкусил нещо кисело.
- Мътните да го вземат. Миналото никога не остава зад гърба ти.
- Познаваш го, значи?
- Познавах го. Много отдавна. Но знаеш какво казват - с времето млякото вкисва, а уреждането на стари сметки става все по-сладко.
- И като става дума за сметки. - Втора сянка падна върху Темпъл и той примижа към яркото небе. Шай стоеше до Лам с ръце на кръста. -Сто петдесет и две марки. И осем къса.
- За бога! Защо просто не ме остави в реката?
- Всяка сутрин се питам същото. - Острият връх на ботуша й се впи в ребрата на Темпъл. - Ставай. Маджуд иска документ за собственост върху няколко коня.
- Сериозно? - сепна се обнадежден Темпъл.
-Не.
- След колоната, значи.
Шай просто се усмихна, обърна се и си тръгна.
- Корава точно колкото трябва, а? - промърмори Темпъл.
Лам изтри ръце в панталона си:
- Винаги има утре.
„Мостът на Суийт“
- Преувеличих ли? - попита Суийт.
- Като никога - отвърна Корлин, - не.
- Определено е голям - промърмори Лам.
- Така си е - каза Шай. Не беше от хората, които лесно се впечатляват, но имперският мост на Сиктус наистина представляваше внушителна гледка. Още повече за хора, които от седмица не са виждали нещо, макар и бегло наподобяващо постройка. Прехвърляше бавната широка река с пет високи арки. Толкова високо над водата, че направо свят да му се завие на човек. Чертите на статуите по грубите пиедестали бяха заличени от вятъра до неузнаваемост и представляваха просто огромни каменни буци. Каменната му зидария беше обрасла с бурени с розови цветове, бръшлян, а на места - с истински фиданки на дървета. Двата му края и цялата му дължина гъмжаха от хора. Въпреки неласкавата ръка на времето все още представляваше величествена, смайваща с вида си конструкция. Беше по-скоро творение на природата, отколкото рожба на човешката амбиция.
- Стои над реката повече от хиляда години - отбеляза Суийт.
- Почти толкова дълго, колкото ти на седлото - изсумтя Шай.
- И през цялото това време съм си сменял панталона само два пъти.
Лам поклати глава:
- Аз и с толкова не мога да се похваля.
- Само веднъж? - изгледа го Шай.
- Нито веднъж.
- Това е последната възможност за някаква търговия преди Крийз -каза Суийт. - Освен ако не извадим късмет да се натъкнем на дружелюбно настроени пътници.
- Човек по-добре да не разчита на късмет - каза Лам.
- Особено в Далечна страна. Затова се уверете, че ще си набавите всичко каквото ви трябва и нищо повече. - Той кимна към една зарязана край пътя лакирана ракла. Красивото дърво се беше надуло от дъждовете и „цъфнало“ по сглобките, а в пукнатините му се беше заселила колония от огромни мравки. През последните няколко мили до моста се бяха натъкнали на какви ли не масивни и тежки човешки придобивки, пръснати по земята, все едно довлечени от потоп дървета и клони. Все неща, без които на тръгване от цивилизацията хората не са могли да си представят живота си. Но така става с красивите мебели, губят изяществото си, кога-то трябва да ги носиш. - Никога не носи нещо на гърба си, с което да не можеш да преплуваш река. Така казваше навремето старият Корли Топката.