— Някакви проблеми? — попита той.
— Потвърдихме наблюдението на апартамента му — отговори Кира. — Никой не ни проследи, след като излязохме от сградата. Мисля, че нашите приятели са успели да отвлекат вниманието на агентите. Страхотно се справиха. Надявам се да не ги арестуват.
— Ребека мъкне тази червена раница от години — призна Мичъл. — Ако МДС са наблюдавали сградата, те са я видели с нея. След известно време могат да разберат какво е станало, но никога няма да успеят да го докажат.
Мичъл се обърна към Пайъниър и заговори, този път на мандарин с акцент.
— Ксиан Лонг, за мен е чест да се срещнем лично. Съжалявам, че не мога да ти кажа името си. Може би в Съединените щати ще го направя. След няколко минути ще те дегизираме и ще те закараме на летището. Този джентълмен иска да ти зададе няколко въпроса, след като те измъкнем безопасно от страната, ако това е приемливо? — Мичъл нарочно не уточняваше детайлите, повече по навик, отколкото заради някаква особена загриженост, че са пропуснали подслушвателно устройство. Пайъниър кимна вежливо.
Джонатан приближи до Кира.
— Радвам се да те видя без белезници.
— Размекваш се.
— Едва ли. Китайците построиха голямо летище — обясни Джонатан. — Много по-лесно е да си имам някого, който да ми наглежда багажа, докато си купувам вечеря от терминала.
— Значи пак мислиш за себе си — пошегува се Кира.
— Разбира се — потвърди той.
— Добре, хора — подкани ги Мичъл. — Стига толкова глезотии. Тръгваме след четирийсет и пет минути. — Той посочи към задната стая. — Заведи нашия човек там. Часовникът тиктака…
Професионалните инструменти на Монахан бяха изложени на показ. Агентката от Научно-технологичния отдел беше зарязала привлекателно бъдеще като гримьор в „Студио Фокс“ в Лос Анджелис, за да работи в Агенцията, и Кира не се съмняваше, че жената е много добра в работата си. Портативните електронни инструменти, които носеше, бяха очарователни. По време на Студената война производството на фалшиви документи изискваше опитен фалшификатор със сигурна ръка, който да може да копира подписи и некачествен печат, но това вече не се правеше ръчно.
— Излизаш през летището ли? — попита Монахан.
— Нямам голям избор — отговори Кира.
— Тогава ще ти уредя нещо по-добро от обща промяна на профила. Ако търсят него… — Монахан кимна към Пайъниър, който седеше в ъгъла. — Можеш да очакваш оглеждане отблизо, вероятно от по-малко от половин метър.
— А вие как ще се измъкнете? — попита Кира.
— О, скъпа — засмя се Монахан. — Имам си начини. Освен това би било чудесно да пийна едно кафе с някой красив офицер от МДС, ако наистина поискат да остана. Те няма да имат нищо против мен. Оставям инструментите при нашите хора тук. — Тя вдигна чантичка, пълна с бутилки. — Върви в банята и използвай това. Ще станеш една наистина красива брюнетка. И се надявам да харесваш къса коса. Носиш ли цветни контактни лещи?
— Не — отвърна Кира.
— Е, сега ще носиш. Жалко е да прикриваме тези красиви зелени очи, но нищо не можем да направим. Обзалагам се, че МДС не знаят цвета на очите ти, но няма да рискувам. Онези момчета имат камери навсякъде. Ще носиш и очила. — Монахан взе още един плик и го отвори. — Ще започна с нашия приятел тук. Ще те завърша, преди да приключа с него. — Тя хвана Пайъниър нежно за ръката, заведе го до един стол и извади бутилка разтворено в спирт лепило. Кира стисна рамото му, а после го остави и влезе в банята.
Влязоха в отделни коли. Трафикът към летището беше слаб, което Кира можеше да сметне за божествена намеса, ако беше религиозна. Свободният път означаваше, че няма да се забавят, а и им предлагаше още едно предимство — врагът нямаше да може да се скрие в трафика. Идентифицирането на вражеско наблюдение пешком беше сравнително лесно, за разлика от забелязването на автомобили по всяка магистрала през пиковите часове, а Кира беше сигурна, че пекинските магистрали са по-лоши от другите. В момента й се искаше да разполага с всяко предимство, за което можеше да се сети.
Джонатан я наблюдаваше как поглежда към огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Благодарение на Монахан тя изглеждаше като брюнетка на средна възраст, с къса коса, очила, ежедневни дрехи и малко повече килограми. Ръстът й остана непроменен и Монахан не се занимава с фигурата й, макар да беше малко по-широка в раменете и по-едра в гърдите. Освен добавените килограми тя не изглеждаше зле и той се учуди колко ли от всичко това ще поиска да задържи, след като се завърнат в Щатите. Ако стигнем до там, помисли си той.