С периферното си зрение Кира го улови, че я изучава.
— Съжаляваш, че не ти сложиха маска ли? — попита тя. Джонатан не беше участвал в операция след пристигането им, така че нямаше причина да променя външния си вид. МДС нямаше защо да го подозират.
— Едва ли — въздъхна той. — Следи ли ни някой?
— Не мисля — отговори Кира. — Няколко възможности, но ни дават доста разстояние. — Наблюдаваше два едни и същи седана от „Хафей Мотърс“151 да спазват дистанция зад минивана им в продължение на повече от петнайсет километра. Черните коли сменяха позициите си през няколко километра, но не караха агресивно. Движеха се почти мързеливо и оставяха много коли да минат между тях и колата на посолството. — Няма сирени. Това винаги е добър знак. — Шегуваше се само с половин уста.
— Няма да можеш да се върнеш тук — поясни Джонатан. — Знаеш го.
— Знам. — Кира съжаляваше, че не успя да види повече от града или пък от провинцията — поне Великата стена. Там имаше толкова много история и сега тя оставаше без достъп до нея. Странно, помисли си. Почувства, че немирната й разходка по улиците сякаш е била оправдана. Не влезе в ЦРУ, за да се прави на турист. Винаги й се искаше да се скита из малките улички и да види бордеите и мръсните кътчета на градовете, в които Агенцията я изпращаше. Наложи й се да се бие с МДС за това, но поне за една нощ усети истинския вкус на Пекин. Щеше й се още, така ставаше винаги, но се почувства добре и от онова, което видя. Подобна тръпка не беше изпитвала отдавна. — Ще оцелея.
— Добре — похвали я той. Кира се обърна да го погледне, но Джонатан се взираше към хоризонта през прозореца на колата и тя не успя да зърне лицето му.
Време е да стана сериозна, помисли си тя.
— Когато стигнеш до чакалнята, не разговаряй с Мичъл или с Пайъниър — посъветва го тя. — Те трябва да седят отделно един от друг. Ако ти се наложи да седнеш до някого от тях, седни до Мичъл. Или му позволи да те открие, когато кацнете в Сеул.
— Няма проблеми. — Джонатан познаваше практиката много добре, но все пак кимна.
— Монахан е много добра — отбеляза Кира. — Свърши чудесна работа. Но ако МДС арестува някого от тях, ти просто се качвай на самолета, а после, когато кацнете, се обади в посолството. — Номерът бе надраскан върху празно картонче в портфейла му.
— Ако това стане, Пайъниър е мъртъв — напомни й Джонатан. — А Мичъл влиза в затвора.
Кира не каза нищо. Той беше прав. Ако арестуваха Пайъниър, за него нямаше спасение от сигурния куршум в главата след процес, който щеше да приключи максимум за няколко седмици.
— Не. Но някой трябва да съобщи веднага на директорката.
— Съгласен съм… — GPS устройството, монтирано на таблото, ги заведе до летището и Кира спря колата в покрития паркинг. По-късно някой от посолството щеше да дойде да я вземе.
Кира изгаси двигателя.
— Ще вляза първа. Последвай ме след пет минути.
— Ще се видим в Сеул.
Кира мина през охраната, без да привлича внимание, взе личния си багаж и тръгна през масите към определения й терминал. Тълпата на летището беше малка, но броят на униформените пазачи, движещи се из терминала, бе много по-голям, отколкото вечерта, когато тя и Джонатан влязоха в страната. До вратите, водещи към стълбите за качване, стояха войници. Според нейната преценка сред тях нямаше усещане за извънредно положение. Стояха отстрани, толкова близко до опашките с излитащи, че някои от западните пасажери се чувстваха неудобно от вниманието им. Азиатските пасажери изглеждаха равнодушни към строгия оглед.
Чувството за спокойствие беше добър знак. Откритата проява на враждебно изследване сред заминаващите пътници щеше да й подскаже, че МДС са разбрали за изчезването на Пайъниър. Джонатан не беше чак такъв оптимист, но дори ако неговите изчисления се окажеха по-добри от онези на Мичъл, МДС пак губеше играта. Имаше толкова много начини за напускане на Пекин и службите не можеха да ги покрият всичките. Дори с помощта на НОА и на другите служби за сигурност те трябваше да се разпръснат нарядко в паническо усилие да завардят главните пътнически центрове. Дори и тогава не можеха да бъдат сигурни, че ЦРУ не го е изкарало просто с кола. Възможностите бяха страшно много, Китай бе огромна страна, а ресурсите на службите за сигурност не бяха неограничени. Най-накрая времето и географията работеха против МДС.
Кира намери вратата си и огледа чакащата група. Мичъл им беше обяснил, че полетите до Сеул в този час обикновено са пълни, и броят на пътниците сякаш потвърждаваше предположението му. В чакалнята имаше няколко свободни места. Тя не избра конкретно място и само това бе достатъчно, за да й изгради правдоподобно алиби, че не познава никого от тайните си спътници. Никой офицер от службите за сигурност не би могъл да използва подбора на местата тук, за да заподозре някакви лични връзки. Тя избра едно от свободните места, настани се и се втренчи през прозореца към тъмния асфалт.