Джонатан погледна часовника и изчисли часовата разлика. В Ленгли беше 08:30 часът. Обърна се към Мичъл.
— Трябват ми сигурен мобилен телефон и лаптоп.
Сакс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. От една раница в пилотската кабина извадиха айпад.
— Не можеш да ги задържиш. Разписах се за тях.
Джонатан стрелна младшия агент със смразяващ поглед, докато вземаше телефона от него.
— След колко време тръгваме? — попита той Мичъл.
— По разписание след трийсет минути. Но този самолет е наш. Искаш ли да почакаме?
— Ако можете — отвърна той. Подаде таблета на партньорката си. — Обаждам се у дома. Искам да ми намериш някого.
— Кого? — попита тя.
— Пьотр Уфимцев. П-Ь-О-Т-Р У-Ф-И-М-Ц-Е-В. Повярвай ми, ще разбереш веднага щом го видиш. — Кира вдигна рамене, натисна един бутон на компютъра и започна да набира. — Трябва ни още съвсем мъничко — поясни Джонатан повече на себе си, отколкото на другите, които го слушаха. — И се налага да говорим с Флота.
— За какво? — попита изнервен Мичъл.
— Чувал ли си за БЛАГОРОДНА НАКОВАЛНЯ? — попита Джонатан.
Кира вдигна поглед. За пръв път го виждаше толкова развълнуван. Разрови мислите си и натисна бутона, за да започне интернет търсене на името, което Джонатан й даде. Имаше добра памет за акроними и кодови думи. Развиването на паметта беше стандартна част от обучението на полевите агенти, но пък и животът в служба на правителството така или иначе изискваше добра памет. — Американската част от операцията на НАТО СЪЮЗНА СИЛА в Югославия през 1999 година.
Джонатан кимна. По-скоро беше благодарен, че не му се наложи да обяснява справката, отколкото впечатлен от познанията на Кира по военна история.
— ВВС случайно бомбардираха китайското посолство. Винаги сме знаели какво са смятали китайците: че няма как да прецакаме прицела си толкова зле. Така че според тях някой е наредил бомбардировката. И те си мислят, че ние сме я наредили, защото са притежавали секретна американска технология в сградата… Нещо дотолкова секретно, та китайците да си помислят, че ние сме бомбардирали посолството им, за да им попречим да го пренесат в Пекин.
— Чакай… „F-117 Найтхоук“? — тя размаха пръсти пред екрана, преглеждайки резултатите от търсенето.
Мичъл не каза нищо за момент, подреждайки мислите си.
— Онзи, който сърбите свалиха.
Джонатан кимна.
— Единственият самолет стелт, който някога сме губили от вражески огън. Шест седмици след като беше свален от сърбите, ние пуснахме бомба над китайското посолство, на сто километра от мястото. Но НОА не участваше в обстрела, така че ние нямахме причина да го свържем с програмата Боздугана на убиеца, макар че китайците са си помислили така.
— Смятах, че „Найтхоук“ е бил унищожен при удара — обади се Кира.
Джонатан поклати глава.
— Достатъчно от него остана непокътнато, за да могат разузнавателните служби да разработят обратно инженерство. Снимките показват, че самолетът определено не се е изпарил.
— Защо не? — попита с любопитство Мичъл. — Повечето самолети, които падат от километри височина, оставят само един димящ кратер.
— Никой не знае със сигурност — поясни Джонатан. — Аз предполагам, че коригиращите компютри от електродистанционната система са продължили да опитват да изравнят самолета, след като пилотът е катапултирал. „Найтхоук“ имат страхотни аеродинамични характеристики. Единственият начин да остане горе е ако компютрите му могат да контролират системите на повърхността, така че пилотът да използва лоста, за да съобщи на компютрите къде иска да отиде, а те да отчетат как да изравнят корпуса, за да се получи. Мисля, че ракетите земя-въздух са експлодирали много наблизо, а някой шрапнел е разкъсал корпуса и е повредил контролните системи на повърхността. Пилотът е катапултирал, но компютрите са продължили да опитват да летят. Изравнили са самолета достатъчно, за да му попречат да се превърне в огнено кълбо, когато е паднал.