Тя мина пред сградата на старата централа (ССЦ), която й предложи изглед, най-познат за онези, които бяха виждали съоръжението само по телевизията. Избра дългия, заобиколен път, но не бързаше за никъде. Входът откъм булевард „Джордж Вашингтон“ се намираше пред нея и би било лесно да завие надясно, да излезе от двора и да се прибере у дома. Зави наляво, след като спря на стопа, и чака там цели десет секунди. По пътя нямаше други коли.
Това е моето момиче.
„Локхийд А-12“20 се извисяваше над пътя, навирил нос върху три стоманени пилона, и Кира се усмихна за пръв път тази сутрин. Обичаше самолета. Така и не успя да вземе лиценз за пилот въпреки детските си амбиции, понеже родителите й никога не искаха да харчат излишни пари. За това тя се ограничи в четене за самолети и стоеше с часове в Космическия музей „Смитсониън Еър“ и пристройката му на летище „Дълес“. При последното й посещение в двора на Агенцията тя се покачи на бетонната фасада, обграждаща самолета, и докосна студеното, черно крило. Това бе най-емоционалното й изживяване от двайсет и пет години насам. Кира все още се чудеше какво би било да полети като в шедьовъра на Кели Джонсън на 27 километра височина, подпалвайки въздуха със свръхзвукова скорост.
Самолетът остана зад нея и приятните й спомени секнаха.
Хората с повече часове за убиване, както изглежда, почти всички, бяха оставили закрития паркинг почти празен. Кира влезе на едно място на долното ниво до входа, изгаси двигателя и се замисли дали да не го запали отново и да отпраши.
Просто го направи. Или и утре ще трябва да се върнеш и да направиш точно същото.
Излезе от пикапа, преди да успее да се разубеди.
Вятърът отвяваше сняг от преспите, струпани в двора, и го хвърляше на пътеката й. Не си направи труда да вземе шапка и ръкавици, а вместо това пъхна ръце в джобовете на палтото си. Лицето й измръзна. Бузите и ушите й бяха изтръпнали, когато стигна до стъклените врати в новата сграда на Централата, и пареха болезнено, докато минаваше през завесата със затоплен въздух. Чашка скоч би стоплила стомаха й по-бързо от кафето и за секунда тя пожела да си има плоско шишенце с нещо по-силно. Ала импулсът й угасна бързо. Да се срещне с директорката на ЦРУ вмирисана на алкохол още преди обед, щеше да убие всичко от кариерата, която все още й беше останала.
Фоайето приличаше на малка катедрала. Беше неосветено, дълго трийсет метра, оградено от двете страни с тъмносиви мраморни колони до бронзови скулптури и стандартни сиви пластмасови седалки по стените. Сивосинкавият килим, осветен единствено от емблемата на ЦРУ в центъра, си пасваше със странния мрак, необичаен за обикновено светлото пространство. Кира вдигна очи и видя, че полукръглият стъклен таван е покрит със сняг. Той закриваше слънцето и размиваше цветовете в сивата, филтрирана светлина. Входът бе празен, с изключение на служителя от охраната на бюрото в далечния край на фоайето. Лампата му за четене създаваше малко балонче от топла светлинка в мрака.
Тя прекоси залата, прекара значката си през слота за сигурност и вкара кода си. Задържащите рамки се разделиха, а пазачът дори не вдигна поглед. Кира мина покрай бюрото му към асансьора, водещ до долните етажи. Прозорците отзад бяха от пода до тавана и тя видя празния двор отдолу и масивната стара сграда на Централата на няколкостотин метра. От мрака и тишината дворът изглеждаше изоставен, а това усещане беше абсурдно при размерите на старата постройка, изпълваща еркерните прозорци. Комплексът на агенцията покриваше един и половина квадратни километра от Националната гора „Джордж Вашингтон“ по булеварда „Джордж Вашингтон“ и стигаше едва на един хвърлей от река Потомак. От гледката Кира не можеше да предположи колко хора работят там. Така или иначе точната бройка бе класифицирана информация, а размерите на сградата я накараха да осъзнае колко важна е самата тя за това място.
Изобщо не беше важна. Винтче е машината.
Желанието да избяга се надигна отново в нея. Тя го потисна безмилостно, без да забавя ход, а жаждата за нещо по-силно го замести изведнъж…
Отне й три дълги минути, за да стигне до мястото, закъдето беше тръгнала. Фоайето на Бюрото за медицински услуги на първия етаж приличаше на всеки друг лекарски кабинет, което я изненада първия път, когато дойде тук. Това си беше медицински кабинет като навсякъде другаде във външния свят, но изглеждаше не на място в една правителствена сграда. Нещо повече, помисли си Кира, беше заклинен между музея на Агенцията и фоайето на старата Централа.
20
Едноместен разузнавателен самолет, конструиран специално за ЦРУ и летял от 1963 до 1968 г. — Б. пр.