Кира се записа. Чакането се оказа кратко и сестрата от рецепцията я заведе обратно до стаята за преглед. Кира зае обичайното място върху масата за преглед, а сестрата не си направи труда да я увери, че някой ще дойде да я прегледа след няколко минути.
Тя забеляза, че лекарят е възрастен мъж, с посивяла коса и сбръчкана кожа, но заподозря, че е бил красавец на млади години. Той не каза нищо, докато четеше картона й, и на Кира й остана време да го огледа. Беше идвала тук веднага след Каракас и бе разговаряла с друг лекар за работата му. Тя бе сравнително проста и включваше най-вече физически прегледи и ваксинации, за да могат агентите да получат разрешение да пътуват в чужбина. Лекарите обикновено бяха най-заети по Коледа, когато трябваше да поставят безплатни противогрипни ваксини на всички, дошли при тях. Но от време на време анализаторите ги викаха за консултация за пациенти, чиято самоличност не можеха да разкрият въпреки свръхсекретните разрешения за достъп до класифицирана информация, давани на самите лекари. Кира предположи, че те се опитват да определят кога някой особено непопулярен чуждестранен лидер ще опъне петалата, чудна загадка при отсъствието на пациент за преглед.
А понякога трябваше да лекуват пациенти — като Кира — с рани или болести, получени на места, където агентите не можеха да кажат, че са били. Тя беше уверена, че това ще наруши монотонността.
— Още ли боли? — попита най-накрая лекарят. Затвори картона и го остави върху близкия шкаф.
— Да — призна Кира. — През повечето време ръката ми е скована. Шофирането става малко по-трудно.
— Каква ви е колата — с автоматични или с ръчни скорости?
— С автоматични — отговори Кира и беше благодарна за това. Да караш кола с ръчни скорости, би било истинско мъчение в трафика на околовръстното, който през повечето време изискваше постоянно спиране и тръгване. — Обикновено не усещам болката, докато не ми се наложи да направя остър завой или да настроя радиото.
— Вероятно все още имате остатъчно нараняване дълбоко навътре в тъканите — отбеляза лекарят. — Изгубили сте част от трицепса и раменния мускул. Има белези и надолу по мускула. Нараненото място не е гъвкаво, така че ще изгубите част от подвижността си. Мисля, че няма да е много, но ще го забелязвате. Десничарка или левичарка сте?
— Левичарка.
— Това е добра новина. Няма да засегне по-активната ви ръка — увери я лекарят. Кира беше сигурна, че той се опитва да я успокои, но успокоението не беше особено убедително. — Добре. Дайте да погледна.
Кира разкопча ризата си и извади дясната си ръка от ръкава, разкривайки голям, дебел медицински бинт, залепен на четири места в задната част на ръката й. Лекарят дръпна превръзката назад, отделяйки нежно лепенката от кожата й, докато се показа марлята. Имаше осемсантиметрово странично разкъсване на трицепса. Грапавите някога ръбчета по скъсаната й кожа бяха изравнени от скалпела на хирурга, после зашити и все още се държаха на две дузини шевове.
Лекарят се втренчи в раната, обръщайки леко ръката й настрани.
— Добре изглежда — заключи най-накрая той. — Няма признаци за инфекция. Мисля, че можем да свалим конците, когато поискате, но за всеки случай я дръжте бинтована още две седмици.
Кира кимна, облече отново ризата си и я дръпна над кръста.
— Как ви подейства викодинът21? — попита той.
— Много добре, предполагам — отговори Кира. — Позволява ми да спя. Обаче все още боли понякога. Дълбоко, в костта.
— Не се изненадвам — отговори лекарят. — Вероятно е от натъртването. Фрактурата в раменната кост вече трябва да е зараснала. А ако стане много лошо, можем да повишим дозата на викодина. Нуждаете ли се от още?
— Разбира се — отвърна Кира без особен ентусиазъм.
— Ще ви изпиша още един. — Той долови депресията в гласа й. Тя не се и опитваше да я скрие. — Извадили сте късмет — опита да я успокои той. — Можехте да изгубите тази ръка.
— Не се чувствам късметлийка — увери го Кира. Тя приключи с изпъването на ризата си и слезе на пода.
— Предполагам, че е заради прострелването — отстъпи той.
Кира нави ръкава си нагоре, докато лекарят излизаше от стаята. Една среща приключи. Много повече се тревожеше за следващата.
Първото посещение на Катрин Кук в Овалния кабинет беше при встъпването й в длъжност като директор на ЦРУ. В онзи летен ден президентът на Съединените щати отдели две минути, педантично отмерени от шефа на персонала в Белия дом, за празни приказки и обиколка на стаята. Съветникът по националната сигурност ръководеше полагането на клетвата, докато фотографът на Белия дом документираше събитието. Прескорпусът от Белия дом бе допуснат да чуе как президентът прави изявление за поверителността на нейната работа. Кук изрази обичайната благодарност, като също направи кратко изявление — тя работи по него цели шест часа, редактира го и го запомни наизуст. Бяха дадени пет минути за шест въпроса, преди президентът да отпрати прескорпуса. На Кук й бяха позволени трийсет секунди за общи приказки, а после бе освободена учтиво.