Кира се вгледа в кратера и видя как двама мъже се мъчат да вдигнат някакъв изкривен метал, приличащ на част от корпуса на кабината, докато други я връзваха за ремъка.
— Ето ти го доказателството — посочи Кира.
Джонатан ритна парче метал на сантиметри от ръба на кратера.
— Нагин каза, че бил красив. Жалко, че трябваше да го повредим.
— Той се опита да удари с ракета кораба, на който се намирахме. Аз не съжалявам. Изглеждаш изненадан.
— Предполагам, че съм — отвърна Джонатан. — Китайците имат чудесно усещане за дизайн в много области, но военната техника не е една от тях. НОА никога не е обръщала голямо внимание на естетиката. Те и без това изпитват достатъчно трудности да накарат родната си техника да заработи, да не говорим за красотата. Не че ние винаги вършим добра работа там. Не са построили това нещо сами.
— Двигателя ли? — попита Кира.
— Точно така — съгласи се Джонатан. — Китайците винаги са се борили най-много с тази част.
— Мислиш ли, че руснаците са помогнали?
— Те биха били най-вероятните кандидати. — Джонатан кимна. — Но китайците се опитват да внасят иновации. Трябвало е да откраднат технология, за да стигнат до точката, в която да направят това и да купят другото, което не са успели да отмъкнат. Но те преодоляха затрудненията си. Проявяват изобретателност.
Кира вдигна рамене и погледна в дупката.
— Сигурна съм, че ще видим още като този самолет…
— Несъмнено — съгласи се Джонатан. Спря, за да погледа как малкият кран поставя товара си в камиона. Секцията с крилата стържеше по металната каросерия с ужасен звук и работниците започнаха да връзват парчетата. — Все пак, докато те го усъвършенстват за пилотирани изтребители, ние ще им излезем насреща с безпилотни.
— Те ще се опитат да откраднат и тях — каза Кира. — Може би и ние трябва да крадем от тяхната техника.
— Наистина си родена да работиш за НСС, нали? — попита Джонатан. Кира се усмихна и не каза нищо. Той извади ръка от джоба на палтото си и остави в шепата й малко устройство. — Ето ти един сувенир.
Момичето го обърна в ръка. Беше манометър с пукнато стъкло над сферата с хоризонтални белези и китайски йероглифи.
— Какво е това?
— Мисля, че е индикаторът за височина на самолета.
— НОА все още използват механични манометри в самолетите си?
Джонатан вдигна рамене.
— За този са го направили. Предполагам, че не са усвоили изкуството да конструират изцяло стъклена кабина.
— Няма ли да го искат? — попита Кира, кимайки към екипа в дупката.
— Всеки самолет по света го има, така че този няма да им каже нищо за възможностите на стелта — обясни Джонатан. — Когато не го открият, просто ще предположат, че е бил там.
— Това не е ли кражба? — усмихна се Кира.
— И преди ти казах: ако трябва да питаш, преди да вземеш нещо, значи работиш за погрешната агенция.
— Пропуснал си призванието си — отбеляза Кира. — Трябваше да работиш за нас.
— Не, благодаря. Предполагам, че онзи Сийхоук ни чака…
— Да.
— Жалко — въздъхна Джонатан. — От цял Тайван видяхме само една димяща дупка. — Той се обърна и тръгна нагоре по хълма. Кира го последва и се опита да стъпва сигурно в разровената пръст и металните парчета…
Джуннанхай, Пекин
Дън не беше нервен преди срещата си с Тян. Твърде често в живота си бе получавал демарши, така че дори Тян вече не можеше да събуди у него онези чувства. Просто му беше писнало да си има работа с такива хора. Те бяха политически животни, за които всяка среща със САЩ бе лично изпитание, а Дън бе уморен… Душата го болеше от слушането на толкова много лъжи, затова се нуждаеше да се прибере у дома и да я излекува. Беше време да остави по-младите, с повече огън в душите, да се разправят с лицемерите…
Тази среща обаче я очакваше с нетърпение. От дълго време усещаше това. Тя щеше да е различна. На дипломатите им се налага да разговарят с държавни глави по този начин веднъж в кариерата им.
— Посланик Дън, желаете ли чай? — попита Тян.
Беше невъзмутим, сякаш битката за Тайванския пролив никога не беше се случвала, да не говорим, че беше загубена от него.
— Не, благодаря, господин президент.
Тян кимна.
— Зенг, оставете ни — нареди той на мандарин. — Тази среща ще бъде на четири очи.
Зенг се поклони и излезе от стаята. Тян се обърна от плота с чайника и се върна на стола си зад бюрото. Дън не седна. Не беше времето за това.
— Бих оставил Зенг да превежда — Тян премина на английски. — Но смятам, че тази дискусия ще е по-неприятна от последните ни срещи.