— Направете дома си място, където Тайван да се чувства добре дошъл, и той ще дойде сам — посъветва го Дън. Тян не отговори на това и Дън остави да се възцари още по-дълго мълчание. Време е да се прибирам, каза си най-накрая той. — Имате ли послание, което искате да предам на президента Стюарт?
Тян вдигна поглед.
— Можете да му кажете, че това не е свършило.
— Не, сър, със сигурност не е — отговори Дън. — Приятен ден, президент Тян. — Той се поклони, обърна гръб на китайския държавен глава и излезе от офиса за последен път.
19
ЧЕТВЪРТЪК
Ден деветнадесети, Последният ден
Фермата
Някъде по бреговете на Вирджиния
Реката беше по-голяма от всяка, която Пайъниър беше виждал някога. Беше много широка и той се учуди дали това е Потомак, или може би Джеймс. Невнимателната забележка на един работник в тази плантация му подсказа, че се намира във Вирджиния, но не знаеше къде точно. Беше виждал карти на Вирджиния. Толкова много от американската история водеше началото си от този щат и толкова голяма част от нея се беше завърнала до тези две реки. От ширината й можеше да каже със сигурност, че е наблизо до Атлантическия океан, но не знаеше дали е край Вашингтон, или край Ричмънд. Западният бряг тук — досети се за посоката от мързеливата дъга на слънцето през безоблачното небе — беше кална червена глина, а ерозията предполагаше, че реката е достатъчно голяма, за да не пострада от видимите течения…
От няколко часа я наблюдаваше как тече покрай него и за да се успокои, се опита да си представи, че това е Яндзъ. Не му се удаде. Реалността натежаваше твърде много в мислите му. Пайъниър никога вече нямаше да се прибере у дома. Сега Китай беше забранена територия за него.
Преди не беше се замислял много за това как ЦРУ ще го измъкне от родината му. Това бе събитие, което той не очакваше да се случи, а реалността тогава се оказваше плашеща и банална в ретроспекция. Бягството от апартамента му бе внезапно и ужасяващо. То прогони от съзнанието му всяка мисъл освен това, че за момента трябва да оцелее. Чак докато слезе в Сеул. Беше във въздуха половин час след тайното интервю и освобождаването на напрежението, което дойде с осъзнаването на сигурността, го изтощи толкова, колкото никога досега в живота му. Спа продължително и накрая се събуди над Калифорния. Това блаженство го спаси от клаустрофобията, която би изпитал в тясното малко самолетче, което спираше само за гориво по време на полета до тук… След час пътуване с кола със затъмнени прозорци той се озова до новия си дом — малка къща в колониален стил в гориста местност край реката.
Те не му казаха къде е това „тук“. След всичко, което им даде, ЦРУ все още не му се доверяваха достатъчно, за да му обяснят къде ще преживее първата си година в Съединените щати. Досети се, че имат логична причина за това, научена от горчив опит. Със сигурност не беше първият дезертьор, когото водеха на някое пусто място край река като тази. Също толкова сигурно бе, че някои от другите дезертьори са били двойни агенти, отпътували обратно към дома. Така че ЦРУ не искаше Пайъниър да знае достатъчно, за да не компрометира мястото, където някой ден може би щяха да доведат други дезертьори от Китай.
Къщата беше малка и със сигурност временна, но разкошна по неговите стандарти. Пекинският му апартамент беше малък по проект и мърляв според неговите навици. Този дом бе на два етажа, с баня на всеки, мебелиран, с лавици, пълни с книги на английски, които той не можеше да прочете, и украсен с картини на каубои, които го очароваха. Пайъниър се замисли дали са истински каубои, или други филмови създания, като онези, които толкова много преувеличаваха вълнението на живота като шпионин. Надяваше се да е първото.
Пайъниър се чудеше дали МДС са извадили вещите от пекинския му апартамент. Нямаше много неща, но онова, което имаше, беше ценно за него. Донесе със себе си само няколко снимки на майка си и баща си. Не трябваше да забравя лицата им. Чудеше се дали, ако бяха живи, те биха се гордели или срамували от това, което направи. Баща му не даваше пет пари за Партията и дори понякога говореше тежки думи за Мао и Дън, във времена, когато подобно отношение можеше да донесе точно толкова тежки наказания за онези, които изразяваха публично мислите си. Майка му го научи, че всеки избор, който прави, води до последствия, които не може да избира. Сега Пайъниър стоеше на брега на една чужда река заради един избор, който направи преди повече от две десетилетия. Чудеше се дали би сторил същия избор, ако беше видял края от самото начало.