Това би било едно просто изчезване, или поне така би заявил шефът на бюрото й. Но Сам Ридждън беше глупак, и то не само според Кира. Ридждън позволяваше на информатора, висш офицер от СЕБИН, да избира времето и мястото за срещите. Информаторът твърдеше, че познава града по-добре от всеки американец — което сигурно бе вярно, но маловажно, — и Ридждън приемаше логиката му. Кира излезе от Фермата на ЦРУ преди по-малко от шест месеца, но дори и тя знаеше, че преотстъпването точно на тези правомощия в ръцете на някой информатор си е чиста глупост. В този бизнес глупав бе синоним на опасен и много бързо можеше да доведе до мъртъв.
„Този човек ни е давал отлична информация“, каза Ридждън. Това в най-добрия случай беше спорно. Пурите и карибският ром на офицера от СЕБИН бяха по-добри от разузнавателната информация, която доставяше. Кира се опита да вразуми Ридждън, което бе смел ход за новобранец като нея. Шефовете на бюра в ЦРУ имаха власт да изхвърлят от страната всеки младши агент и затова се държаха с тях безцеремонно. По-несериозните бяха известни с това, че го правеха по произволни причини, но Ридждън беше повече арогантен, отколкото несериозен, и това бе най-големият грях. Несериозните поне можеха да прозрат грешките си. Някои от другите старши агенти бяха заставали зад нея и Кира неведнъж бе чувала скандали зад затворената врата на Ридждън, докато седеше отвън. Но шефът на бюрото просто отхвърляше всички опасения с нетърпеливо махване с ръка. „Информаторът — заявяваше той — все още е на наша страна, все още работи за нас. Неговата лоялност ще гарантира сигурността ви“.
Кира със сигурност не бе чувала по-голяма глупост в живота си.
И ето я сега на улицата, без оръжие…
Нямаше задоволително обяснение за един глок7 пред СЕБИН. Предпазливостта бе единствената й защита, но грохотът на трафика по магистралата и клокоченето на бурната вода заглушаваха всякакъв подозрителен шум, а мъждивото улично осветление й пречеше да вижда добре в нощта. Всеки възможен маршрут до мястото на срещата бе кошмар за разузнаването.
Кира се прокле заради това, че бе такава страхливка и се подчини на заповедта на Ридждън.
След час пешеходният мост най-после се появи пред очите й. На пръв поглед приличаше повече на скеле, построен наполовина с метална решетка вместо под. Беше дълъг двайсет метра, широк около два, целият от тъмен метал, вероятно ръждясал през годините от небрежност и заради наводненията, преливащи през перилата и малкото място под пешеходната алея. Кира очакваше да го види увиснал на въжетата.
На двайсет метра тя най-после различи силуета на информатора насред дърветата, но не успя да забележи други подробности. Осветлението на моста беше изключено или пък просто лампите бяха изгорели и нямаше кой да ги смени. Видя огънчето от пурата да се надига към устата му, да пламва по-ярко за част от секундата, а после малката светлинка падна във водата и изчезна, когато той захвърли фаса.
Една улична лампа очертаваше края на моста, откъдето започваше тротоарът. Кира стигна до мястото, спря и застана пред светлината, за да може информаторът да види само силуета й, но не и лицето.
Тя се напрегна, когато огледа пространството пред себе си. Уличната лампа осветяваше редицата дървета пред нея, но не стигаше по-далеч. Никакво движение, никакъв звук отвъд водата и магистралата…
Нещо не беше наред. Но не можеше да си го обясни…
Информаторът я видя и се обърна. Сега тя несъмнено привлече изцяло вниманието му. Той извади друга пура и Кира най-после забеляза лицето му за част от секундата, когато щракна със запалката. Той се намръщи, докато я пъхна в джоба си. Оглеждаше силуета й в тъмното. Тя беше на правилното място и в точното време, но той очакваше да се срещне с мъж, а не с жена.
Тогава той направи най-погрешния си ход.
Махна й да отиде при него.
Кира стисна юмруци, за да се овладее. Придаде си спокоен вид и наведе глава към него за малко, докато премисли ситуацията. Отне й едва част от секундата.
Той не ме познава, разсъждаваше тя. Никога не бяха се срещали. Тя не работеше с този информатор. Ако мъжът се опасяваше за сигурността си, би трябвало да се отнесе скептично към непозната, появила се на това пусто място за среща. Тя можеше да е случайна туристка, колкото и невероятно да беше в този късен час. А можеше и да е агент от венецуелските служби за сигурност, така че нормалната му реакция би била просто да не й обръща внимание, като на всеки случаен минувач. Тя щеше да поеме отговорността да му подаде предварително уговорения сигнал, за да потвърди както самоличността си, така и това, че не я следят. Тогава той трябваше да й отговори. Информаторът наруши това просто правило…