Интересно, замисли се той. Тя споделяше лични спомени с човек, когото едва познаваше.
— Тежък въпрос. И какво му отговори?
— Попитах го дали Пекин събира данъци от Тайпе — рече Кира.
— Стар номер при дебати — одобри Джонатан. — Да отговориш на въпроса с въпрос.
— Да. Мразя това. Но той го прие добре — спомни си тя.
— Беше дружелюбен. А също така беше комунист и атеист.
— Когато се дипломирахме, му подарихме тениска с надпис „Слава богу за капитализма“. Това го разсмя. След като влязох в Агенцията, започнах да се чудя дали тази тъпа шега не му е създала неприятности, когато се е прибрал у дома… Дали не е прекарал известно време под ярките прожектори с няколко офицери от МДС, опитващи се да разберат доколко сме го покварили.
— Те разговарят с много студенти, които се прибират у дома — отбеляза Джонатан. — Донякъде за да събират информация, но преди всичко за да ги сплашат.
— Върши работа. Нямаме много китайски агенти. — Кира се втренчи през прозореца в мрака. — Не успях да разбера какво е станало с него дори с всичките ресурси, които имаме тук.
Джонатан поклати глава. Младата жена сякаш почти не осъзнаваше присъствието му в стаята и той й предложи:
— Можеш да си тръгваш. Не са нужни двама души, за да свършат тази работа за Кук.
Кира вдигна поглед и не каза нищо, сякаш не беше го чула. После се поколеба, но само за да не изглежда, че е готова да се втурне към вратата. Хрумна й да го попита дали е сигурен, но се отказа. Беше напълно убедена, че въпросът ще го подразни, дори ще развали мнението му за нейната интелигентност.
— До утре. — Тя си взе палтото и излезе от залата, без да поглежда назад.
Централа на ЦРУ
Във фоайето в новата сграда на Централата имаше осем охранявани изхода, по четири от двете страни на пропускателния пункт. Над клавиатурите на половината от тях висяха табели „не работи“. Кира потърси работещ изход, намери един вдясно и вдигна значката си към четеца. За момент машината не реагира, после издаде груб шум и отказа да разтвори металните си лостове. Тя натисна значката си в скенера за втори път, но без никакъв ефект. Раздразнена, Кира погледна към пазача, който най-накрая вдигна глава след третата аларма.
— Просто го заобиколи. — Пазачът отново насочи вниманието си към своя монитор.
Кира наведе глава. Най-голямата разузнавателна агенция на света не може да си оправи скенерите.
В тъмното пазачът не видя възмущението, изписано на лицето й, докато тя изпълняваше нареждането му. Автоматичните врати в края изчакаха до последната секунда, за да се отворят, и студеният въздух я облъхна веднага щом премина въздушната завеса и излезе навън. Посрещна я леден вятър. Лампите по тротоара прорязваха пътека в мрака. Тя се затича на юг, към гаража. Луната бе скрита от облаци и Кира не виждаше на повече от двайсет метра във всяка посока в тъмната нощ.
Паркингът бе почти празен и тя намери лесно пикапа си. Пропълзя в ледената кабина и запали двигателя.
Съществуването на такава голяма шпионска мрежа превръща в лъжа твърдението на президента Тян, че Китай е партньор за мир и няма враждебни намерения към тайванския народ. Съобразно това аз прекратявам тайванското участие в Националния съвет за обединение… Кира бе настроила сателитното радио на ВВС. Английският превод беше спокоен, с премерен тон, лишен от гнева и емоциите, които тя долавяше в гласа на Лианг, докато той говореше под превода. Искаше й се да разбира китайски и да чуе оригиналната реч. Главата я заболяваше от слушането на двойни гласове.
Материкът и Тайван са неделими части от Китай. Трябва да търсим мирни и демократични средства за постигане на общата цел, на обединението. Ние сме една нация с две правителства, равни и суверенни…
Кира ускори на излизане от паркинга и пикапът й заобиколи двора, докато стигне до входа към магистрала 123. Мина покрай КПП-то с петнайсет километра в час по-бързо от ограничението за скоростта. Но правилно предположи, че на пазачите им пука само за превозните средства, насочени навътре.
Магистрала 123 беше празна и Кира подкара под снежинките, затрупали градчето Маклийн. Тръгна към платения изход за Дълес роуд, а осевите линии проблясваха спорадично под надигащия се бял прах, като по-често оставаха скрити. Магистралата се простираше право напред покрай будките за таксуване, а снегорините и камионите със сол бяха минали поне веднъж и тя натисна газта до дупка. Глупаво бе да превишава скоростта с поне двайсет и пет километра в час, но не можеше да се сдържи и изобщо не й пукаше…