Спътниците му се издадоха рано, когато един китаец, облечен в костюм с британска кройка, вероятно шит в Хонконг, се блъсна в полевия агент и за малко не го събори на улицата. Мичъл бе кръстил този човек Алфа. Нямаше как да го пропусне заради облеклото и заради факта, че го следваше на три метра в продължение на шест преки. Мичъл реши да върви бавно, така че множеството да се точи покрай тях.
Алфа взе да го блъска на всяка пряка, но Мичъл не реагира. Ако преследвачът му и неговите партньори се опитваха да го провокират, за да нападне местен агент от службите за сигурност и да им даде повод да го задържат, те щяха да останат разочаровани. След половин час бавно ходене и зяпане по витрините на Алфа най-накрая му стана неудобно, отегчи се и изостана в тълпата.
Може би Алфа не беше от МДС, а обикновен престъпник? Китайските затвори бяха страховити места, с малка продължителност на живота на задържаните, така че престъпният живот в Пекин беше наистина въпрос на оцеляване. Само способните бандити оставаха достатъчно дълго по улиците, за да тормозят туристите. Мичъл се замисли отново, но отхвърли тази възможност…
Алфа бе прекалено добре облечен за този занаят. Имаше малък шанс да е от Министерството на обществената сигурност, Гонг Ан Бу, китайския еквивалент на ФБР, или дори от Народната въоръжена полиция. На Мичъл не му пукаше за никоя от тези възможности. Всички те си сътрудничеха, а китайският затвор си беше един и същ, независимо от това кой държеше ключовете.
Мичъл спря рязко на едно кръстовище. Алфа бе достатъчно далеч назад, за да запази дистанцията си, но той приближи. Синхронизацията беше перфектна. Светофарът светна зелено, Алфа пристъпи тежко напред и го блъсна, докато минаваше край него. Ударът бе силен, а Мичъл залитна и се блъсна в една спряла кола на улицата. Шофьорът натисна клаксона и напсува американеца на мандарин. Мичъл преглътна гнева си, но способността и желанието му да прави това почти се бяха изчерпали.
Време е да се прибирам у дома, помисли си той. Никак не обичаше да понася поражения без основателна причина и знаеше точните граници на търпението си. Би предпочел да заведе Алфа в някоя мръсна уличка и да го натупа, но гневът беше слаб заместител на дисциплинираната техника на шпионажа.
Той се обърна, тръгна по обратния път и извървя шест преки до мола „Лайтай“, северно от американското посолство. Алфа го следваше по петите. Китайският офицер най-накрая се отказа от бавното следене, когато стана очевидно накъде се е насочил Мичъл. Американските морски пехотинци на пост пред портите не биха се поколебали да изхвърлят който и да е натрапник на тротоара, ако се опиташе да проникне в огромния комплекс. Управлението на сигурността на посолството беше досадна работа и понякога се стигаше до физическа разправа с местните, решили да вършат глупости — рядко удоволствие за войниците. Някои правила на играта не се нарушаваха никога. Наказанията бяха незабавни и болезнени.
Ефрейторът провери документите на Мичъл и му махна да влиза. Най-сетне агентът от ЦРУ стъпи на американска земя. Пехотинецът се втренчи в Алфа и продължи да го наблюдава, докато китайският офицер не се обърна и не потъна в тъмното. Мичъл не си направи труда да погледне назад.
Шеф на бюро беше работа, която не позволяваше чиновническо работно време, и Мичъл се беше примирил с това много отдавна. Шпионажът разчита на разписания, но те никога не са фиксирани и често се падат в тъмните часове. Мичъл не беше в първа младост и работата вече го изморяваше. Животът в Националната секретна служба го бе научил на достатъчно самодисциплина, за да може досега да компенсира все по-голямата си слабост, но скоро това нямаше да има значение. Шеф на бюрото в Пекин бе длъжност, резервирана за най-старшите офицери от НАС. Както повишението до капитан във Военноморските сили, това бе пост, който изискваше толкова много опит, че всички квалифицирани за него вече приближаваха края на дните си в полевата дейност. Следващото му назначение щеше да бъде работа зад бюро в Ленгли или във Фермата, но той все още не можеше да се примири с това.