Мичъл затвори вратата, заключи я и се строполи на стола си. Гърбът го заболя и той разбра, че Алфа го е охлузил сериозно от лявата страна, но в момента нямаше помощ за това. Той вдигна сигурния телефон и набра Щатите. Поне веднъж разликата във времето работеше в негова полза. Кларк Берън тъкмо започваше деня си.
— Здрасти, шефе — поздрави Мичъл.
Забавянето на гласа между Пекин и Ленгли бе леко, но доловимо. В Централата на ЦРУ Берън погледна световния часовник на стената си и разбра колко е часът от другата страна на земното кълбо.
— Останал си до късно.
— Просто прибирането у дома стана опасно — обясни Мичъл. — Имах насрочена среща с Пайъниър, но нашите домакини залепнаха за мен още в минутата, когато излязох от вратата. При това съвсем открито.
— Изгорял ли си? — попита Берън. Загубата на шеф на бюрото в Пекин винаги би била нещо повече от дребно неудобство, но загубата му точно в този момент щеше да създаде значителен проблем.
— Не мисля — отговори Мичъл. — Както чувам, те са се нахвърлили върху всички. Същото е и с някои държавни служители. Следят всеки, който излиза през портите.
Берън се покашля недоволно.
— Снощи говорих със сър Лоурънс от Воксхол Крос40. Казва, че и с неговите момчета се държали така. А също и с австралийците. „Много нецивилизовано“, така го описа. Отблизо ли те тормозеха?
— От толкова близо, че чак имам натъртвания. — Мичъл усети още едно пробождане в дясната си ръка, където Алфа го блъсна в стената. След обаждането щеше да се нуждае от аспирин и торбичка с лед.
— Ти отвърна ли им? — попита Берън.
— Не. Ще намеря друг начин да им отмъстя — отвърна Мичъл.
Беше научил този урок в Москва, когато един офицер от СВР41 за малко не го бутна под автобус в движение. Оттогава Мичъл имаше малък белег между кокалчетата на ръката си, направен от руски зъб. А приятелите на офицера дариха Мичъл с три счупени ребра и потрошиха апартамента му, преди той да излезе от болницата.
— Дали това е реакция за Тайван? — зачуди се Берън.
— Не мисля. Започнаха да следят хората още преди Лианг да организира атаките си. Днес за пръв път ме удариха, но напоследък не съм излизал много по улиците.
— Да не би някой от твоите хора да им е дал повод? — попита Берън. Подобен физически тормоз се случваше рядко, освен в Москва. Трябваше да има причина за него.
— Ако са го направили, никой не ми е казвал. Сутринта ще събера всички и ще ги попитам, но не мисля, че ние сме започнали това — увери го Мичъл.
— Е, тогава някой здравата ги е подразнил. Хвърлили са много човешки ресурси — заключи Берън. — И ако проблемът не е само в това, че са недоволни от глупостта на Лианг, значи става нещо друго. Китайците не са като руснаците. Те не правят подобни неща само за забавление.
— Несъмнено — съгласи се Мичъл. — Явно нашите домакини отвън имат таралеж в гащите и им се ще оперативната дейност да спре, докато го изтърсят оттам. Или поне искат да ни накарат да се потрудим по-здраво. Обзалагам се, че подозират нечий информатор, но не знаят за кого работи. И следят всички, а после ще хвърлят плътна мрежа около мишената си, за да видят кой е чак толкова отчаян, че да се опита да мине през нея. Ако това е така и ако бях на тяхно място, щях да покрия всички страни от НАТО, а също корейците и японците. Може би и руснаците, за всеки случай.
— Мислиш ли, че е Пайъниър? — попита Берън.
Мичъл се намръщи.
— Няма как да разбера, без да осъществя контакт. Параграф 22. Времето, когато искаш да се срещнеш с информатор, обикновено съвпада с времето, когато имаш най-малко свобода да го направиш. Ще видим дали ще отговори на следващото съобщение в тайника. Ако не го направи, ще търсим сведения дали е жив.
— Одобрено — заключи Берън. — Само гледай да поемаш премислени рискове…
— Разбира се. Ще се обадя сутринта. — Мичъл остави слушалката и се настани в стола си, за да обмисли тактиката.
Те искат да ни задушат, рече си той. Неговите хора не бяха направили нищо, с което да провокират местните служби за сигурност. Улиците бяха спокойни. Населението беше изнервено заради събитията в Тайван, но не си изливаха гнева върху западняците. Пекин винаги е бил опасна среда, още повече през последните години, но в никакъв случай не и невъзможен за работа. Все пак МДС променяха тактиката и Мичъл трябваше да направи преоценка. Службите за сигурност бяха започнали физическа разправа с хората му още преди атаките в Тайван. Може би МДС знаеха, че това предстои, помисли си той. Ако е така, защо не измъкнаха агентите си от Тайпе преди арестите? И защо атакуват западняците в Пекин? Той поклати глава, за да прогони хипотезите от съзнанието си. Това беше загадка без очевиден отговор и той знаеше, че му липсва информация, за да я разреши.