Китайска народна република
Посланик Ейдън Дън седеше с кръстосани крака, желаейки, както правеше ежедневно в продължение на три години, да може да прочете организираните драсканици в китайския вестник. Абсурдно е, помисли си той, един доктор от Харвард да се чувства неграмотен. Беше пропилял извънредно много време и пари за образованието си и се дразнеше, че не може да се справи с местния таблоид…
Когато беше още момче, една от сестрите, които му преподаваха в католическото училище в Мериленд, реши, че той има „дар за езиците“. И счете, че няма да му е добре в Съдния ден, ако не отговори на последните въпроси на Съдията поне на три езика, включително на латински. Монахинята се оказа права за таланта му, ала езиците, които бе учил, използваха латиница и кирилица. Китайските йероглифи бяха неразбираеми и безсилието най-накрая принуди Дън да признае, че на шейсет и пет годишна възраст умът му не е готов точно за тази задача. Той остави „Народен ежедневник“ върху ръчно гравираната масичка от черешово дърво и запази невъзмутимото си изражение. Домакините му знаеха, че не може да чете на техния език, но не трябваше да разбират, че това го притеснява.
Дън бе дипломат от кариерата, прекарал повече от трийсет години извън Съединените щати, и по-голямата част от тях в някои от най-изостаналите, забравени от бога страни на планетата. Наградата му за това беше постът на посланик в Пекин и след този мандат се очакваше да се пенсионира. Извънреден и пълномощен посланик в Китайската народна република беше висок пост в Държавния департамент и обикновено се даваше на някой любим спонсор от политическата партия на действащия президент, така че номинацията на Дън дойде като шок за всички. Но президентът Харисън „Хари“ Стюарт караше втори мандат и не възнамеряваше да се моли отново за дарения за кампанията си, което му позволи лукса да избира хората заради техните умения и опит, а не заради щедростта им. Вашингтон Поуст и Ню Йорк Таймс похвалиха избора като принос към начина, по който трябваше да се работи, което пък на свой ред сломи последните сили на опозицията. Сенатската комисия за международните отношения не успя да изрови основателни причини, за да отхвърли номинацията му, а и малцина сенатори бяха готови да гласуват против очевиден професионалист като него. Това бе твърде добра възможност и те да натрупат малко политически капитал, така че с охота го похвалиха по телевизията и го утвърдиха. Единственият сенатор, който не искаше да гласува за него, бе извън града по време на вота. Критиците му бяха само хора, обидени от факта, че те самите не са получили поста, но никой не желаеше да изрази това публично. Назначението даваше възможност на Дън и на съпругата му да прекарат един удобен последен мандат в модерен град и щеше да му гарантира добри хонорари, изнасяйки речи след пенсионирането си.
Работата с китайците невинаги беше приятна, но той не можеше да се оплаче от предпочитаното от тях място за срещи. Жонхуа бе прекрасно имение с езера, градини, вили и административни сгради на запад от Забранения град, подслонил висшите чиновници от китайското правителство. Това е тяхната версия на Белия дом или на Кремъл, каза му Катрин Кук на разузнавателния брифинг, преди той да поеме поста.
Мао бе построил имението след революцията през 1949 година. Това бе масивен комплекс и по истински правителствен маниер беше забранен за обикновения гражданин. Някои от малцината простосмъртни, „извикани в Жонхуа“ при царуването на Мао, никога не излизаха оттам. Дън не хранеше съмнения, че службите за сигурност го наблюдаваха, когато влизаше вътре, ала това беше добре. Той не беше офицер от разузнаването и ако очакваха от него да постави микрофон някъде, просто си губеха времето. Никога преди не беше обявяван за персона нон грата и сега не възнамеряваше да приключи кариерата си по този начин.
Дън дочу стъпки, бяха обувки с твърди токове, тропащи по каменните плочки в коридора. Изчака няколко секунди, преди да обърне глава, за да не създава впечатление за нервност. Би било недипломатично да се каже и затова Дън никога не би го изрекъл, ала адютантът не изглеждаше забележим по никакъв начин. Облеклото му сякаш беше извадено от дрешника на универсалния бюрократ. Но дрехите даваха невярна представа за човека. Зенг Куинглин беше мишу на президента Тян Кай, личен адютант на държавния глава на Китайската народна република, цивилизация, три пъти по-многобройна и няколко хиляди години по-стара от Съединените щати. Постът му даваше силни гуанкси, мрежа от лични връзки с другите партийни лидери, които един ден щяха да му осигурят изкачване в кариерата. Вероятно щеше да стигне дори до член на Централния комитет, ако не изпаднеше в немилост, дружейки с неподходящи хора. Великата истина на бюрокрацията, помисли си Дън. Пазачът на портата е почти толкова властен, колкото и човекът зад портата. Даже по-силен в някои отношения.