Офисът на директора на ЦРУ
— Не точно така исках да започна деня… — въздъхна Кук.
— Би било прекрасно, ако президентът беше успял да убеди Лианг да обяви всички тях за персона нон грата и да ги върне в Пекин.
— Малко вероятно е — намеси се Джонатан. — Политиката за единен Китай ни пречи да казваме, че момчетата на Тян дори са нарушили границата, да не говорим за шпионаж.
— Връзва ни ръцете — отбеляза Кира. — Обзалагам се, че този похват допада на Тян…
— Така става, когато базираш външната си политика върху лъжа — продължи Джонатан. — И колкото по-дълго се придържаме към нея, толкова по-болезнено ще е, когато най-накрая се наложи да се отдръпнем.
— По-добре е да запазим мира, а Китай и Тайван могат да се оправят чрез дипломация — заяви Кук.
— Ти предполагаш, че могат да се оправят чрез дипломация — възрази Джонатан.
Пекин
Мичъл си пое дълбоко дъх, ала съжали. Пекинският смог бе по-лош от плаващата мръсотия във въздуха в родния му Лос Анджелис и това само по себе си беше внушителен подвиг. Мрачното небе през първата му нощ в Пекин преди три години изглеждаше страховито, докато един от служителите в посолството му каза, че тъмните облаци нямат нищо общо с дъжда.
Мичъл прогони спомените, опита да се съсредоточи и наруга липсата си на душевна дисциплина. Засичането на следене, докато си в кола, изискваше пълно фокусиране, макар че тази вечер той се нуждаеше от по-малко от обичайното. Официално беше избрал да пътува по време на речта на Тян, защото се надяваше, че поне някои от МДС агентите ще я гледат, вместо да работят по улиците. Неофициално просто не можеше да понесе да слуша китайския държавен глава. Но проследяващият екип от две коли отзад направи всичко възможно, за да се издаде, удряйки бронята му. Така го облекчи от нуждата да мисли прекалено много за това къде може да са неканените гости. Но беше нощ и те трябваше да карат наблизо или да изгубят Мичъл в потока на трафика. Проследяването с автомобил в многолюден град беше най-трудното нещо, а малко мегаполиси имаха толкова много жители, колкото Пекин. Потоците на трафика бяха неконтролируеми. Да караш с една кола близо до целта и да останеш незабелязан, не беше лека задача, а да придвижваш другите коли по паралелни улици, беше още по-сложна работа.
— Почти стигнахме — обади се шофьорът, друг агент.
— Завий зад ъгъла — нареди Мичъл.
Шофьорът на Мичъл се престрои в най-дясната лента. Зави зад ъгъла и спря рязко, принуждавайки колите отзад да набият спирачки. Мичъл отвори вратата си и излезе на тротоара, после се обърна и каза нещо безсмислено на шофьора си, сякаш искаше да му благодари за возенето. Шофьорът кимна, сетне се включи в трафика — щеше да се прибере у дома, а шефът на бюрото тръгна в обратната посока.
Проследяването с автомобил наистина беше доста трудно, но внезапната промяна, когато мишената поема пеш по тротоарите, си беше жива мъка. Офицерите от МДС можеха да останат в колата, но нямаше как китайците да поставят предварително някого, който да покрие Мичъл при слизането му. Единствените, които можеха да го последват, трябваше да слязат от колите, така че броят им щеше да бъде ограничен. Мичъл разпозна само два автомобила. Единият, който пропусна светофара, зави зад ъгъла в първия удобен момент и ускори, доколкото му позволяваше трафикът.
Оставаше другият… Ако по страничните улици имаше още коли, те щяха да увеличат бройката — може би дори щяха да оформят малък проследяващ екип, който за минута-две щеше да го хване в обръча си. Ала той нямаше да им даде тази възможност.
Земята щеше да се разтвори и да погълне Карл Мичъл, преди те да се осъзнаят…
Великата зала на народа
Пекин
— Молбите ни за освобождаване на затворниците останаха без отговор. Тайванското правителство дори отказа да позволи на наши представители достъп до тях, за да се уверят, че обвинените ни граждани са третирани добре и имат адекватна юридическа защита. Обвиненията са неоснователни, арестите са безпричинни, задържаните граждани нямат никаква вина. Лианг трябва да отговаря лично за състоянието и безопасното завръщане на всеки един от нашите граждани. — Тян говореше две минути и никой не издаваше звук. Не поглеждаше към телевизионния текст или към листите на катедрата. Сега президентът на Китайската народна република ораторстваше по памет.