Великата зала на народа
Пекин
Тян остави овациите да продължат повече от две минути, преди да вдигне ръка.
— Има само един Китай! Китайският суверенитет принадлежи на целия китайски народ! Отстъпете от този бунтовнически акт. Съберете се с нас, за да обединим всички наследници на китайската нация, които обичат отечеството! — Сега китайският лидер не премълчаваше нищо. — Ние настояваме за обединение с мирни средства, но не предизвиквайте нашата воля да блокираме всички ходове за „тайванската независимост“. Нашата решителност да съхраним суверенитета и териториалната цялост на страната ни е абсолютна! Бъдещото обединяване на Тайван с материка в единен Китай не трябва да се отлага. Аз казвам на президента Лианг: приемете началото на финалните преговори за обединяването на нашата нация!
Офисът на директора на ЦРУ
Кук прокара пръсти през косата си.
— Той използва думата „бунтовнически“.
— И „отцепване“, и „независимост“ — допълни Джонатан.
— Предполагам, че е твърде пресилено да се надяваме на неточност в превода — обади се Кира.
— Не, преведоха го правилно — каза Кук.
— Откъде знаете? — попита Кира. Тя наблюдаваше директорката на ЦРУ по време на речта и беше сигурна, че по-възрастната жена не говори мандарин.
— Защото тълпата реагира като римляни, наблюдаващи как лъвът яде християни. — Кук се отпусна в стола си, победена от внезапна умора. — Един самолетоносач може и да не е достатъчен.
Пекин
По нейни изчисления, Лора Мичъл бе чакала съпруга си петнайсет минути, когато шефът на бюрото най-накрая се настани на мястото си. Мъжът й се огледа и за момент се наслади на жена си, преди да й подаде ръка. Лора не беше модел, но все пак бе много красива, факт, който оставаше незабелязан от техните китайски домакини.
Не му се случваше често да я вижда облечена толкова официално. Тя работеше като педагогически съветник на деца аутисти в англоезичното училище до посолството, където учеха много деца на дипломати, включително и техният син. Тази работа не й позволяваше да се издокарва с рокли и да ходи на високи токчета, но тя изглеждаше добре и в пуловер и каки панталони, с каквито обикновено се обличаше. Но когато се облечеше елегантно, поне според него, нямаше друга като нея, ала това също така го караше да съжалява, че толкова много години я беше влачил далеч от Щатите. Не заслужаваше търпението й.
— Приключи ли за тази вечер? — попита тихо Лора. Най-близкият зрител бе на три места разстояние, а из целия театър се носеше приглушен шум от разговорите, при който подслушването би било трудно, но тя все пак знаеше, че трябва да внимава какво говори.
— Така мисля.
— Някой от приятелите ти опита ли да дойде?
— Неколцина — отговори й Мичъл. — Трябваше да ги разочаровам.
— Ще го преживеят — увери го Лора. Тя неведнъж се беше прибирала в московския им дом, намирайки го потрошен от руските секретни служби като отмъщение за някое унижение, нанесено им от съпруга й. Китайците изглеждаха по-цивилизовани, за което тя беше благодарна. Това й спестяваше сметките за почистване.
— Надявам се — отговори Мичъл. — Като имам предвид как се отнасят с мен през последните няколко дни, не ми се ще да си помисля как ще се държат, когато се ядосат.
— Може би щяха да се поуспокоят, ако се разхождаше с някое от онези красиви момичета от офиса ти — подхвърли Лора. Той не беше съвсем сигурен дали тя се шегува.
— Знаеш, че не ми харесва да го правя. По-добре да избягвам изкушенията — отговори сериозно той. Процентът на разводите сред агентите, които прекарваха кариерите си в чужбина, беше ужасяващ. Мичъл бе решен да не вдига този процент.
— Работата ти е перфектна за човек, който иска да има извънбрачна връзка. Работиш до късно. И продължително — отбеляза тя. — А съпругата без право на достъп до класифицирана информация не може да те пита какво си правил.
— Не бих ти причинил това — отстъпи Мичъл. После й стисна ръката отново. — Знаеш го, нали?
— Все още съм тук — отговори тя.
— Понякога се чудя защо — замисли се той. Стори му се, че съпругата му не е напълно убедена.
— От чисто състрадание — поясни Лора. — Никоя друга жена не би могла да живее с теб.
— Оценявам го…
— Но състраданието ми не е към теб. То е към другите от моя пол — обясни тя. — Не казвам, че друга жена не би тръгнала с теб. Спасявам я от теб.
Мичъл се разсмя, пусна ръката й и я прегърна.
— Трябваше да работиш за нас.
— Аз вече го правя, скъпи — каза Лора. После го целуна по бузата. — Само че не ми плащат.