В стаята имаше трима души. Единият беше облечен с ежедневни дрехи — тайванецът, който работеше за американската компания и се срещаше с китайските шпиони от предната стая. Другите двама бяха от атакуващия екип на Куо. Тайванският цивилен беше проснат на земята, неподвижен и с кърваво петно, нарастващо отпред на ризата му. Хората на Куо се давеха. Имаше дупка в сребрист метален термос на пода, а от нея излизаше бял аерозол като пара от чайник, с достатъчно налягане, за да завърти бутилката в кръг. Един от хората на Куо вероятно бе сбъркал термоса с оръжие в тъмното и бе изстрелял един ред от три куршума. Два от тях бяха улучили тайванеца в гърдите. Един бе пронизал термоса под налягане.
Един от хората му издаде задавено гъргорене и Куо протегна ръка. Без да мисли много, той си пое дъх. Това бе грешка и той я осъзна веднага щом гърлото му пламна. Помъкна подчинения си към коридора, дърпайки го за презрамката на гърба на бронежилетката му.
— Вън! Всички вън! — извика той. Чу се хрипкав глас. Усети как гърлото му се подува.
Партньорът му в предната стая видя, че капитанът влачи тяло, и се обади по радиостанцията за медицинска помощ. Куо издиша отровния въздух от дробовете си и си пое глътка свеж. Това не спря горенето, което той усещаше като хиляди игли, забиващи се отвътре в гърлото му. Игнорира болката и се втурна обратно вътре за втория си колега. Нямаше да се занимава с цивилния. Два от трите куршума бяха попаднали близо до сърцето му. Количеството кръв по пода предполагаше, че един куршум е перфорирал важна артерия, ако не и самото сърце.
Дишането ставаше трудно, горенето — все по-мъчително, и самият Куо с мъка си поемаше дъх. Пламтящата болка и бавното задушаване подгънаха коленете му. Беше сигурен, че ще изпадне в кардиологична криза, и се биеше с юмрук по гърдите, за да поддържа биенето на сърцето си. Един полицай го подхвана под мишницата и го изнесе отвън, докато другите се заеха с пленниците и с безпомощните си колеги. Куо падна върху мръсния под в коридора и се претърколи по гръб.
— Евакуирайте сградата — опита се да каже той. Но не успя. Усети кръв по езика си. После осъзна, че това е единственото, което може да вкуси.
Незасегнатите полицаи се събраха на ливадата и започнаха да правят изкуствено дишане на колегите си. Куо се съмняваше, че те ще оживеят. Претърколи се на една страна и изплю кръв. Аерозолът беше силно киселинен. Усещаше го как разяжда епителната му тъкан, макар че количеството, което той вдиша, беше малко в сравнение с другите. Дори ако медиците, втурнали се към него, имаха средства да излекуват това — каквото и да беше то, излагането на колегите му на въздействието на този газ щеше да се окаже прекалено силно.
Федералните приближиха до групата и огледаха пленниците на тревата. Един извади куп снимки и ги сравни последователно с лицата на мишените. Носовете и ушите на тримата кървяха обилно, но медиците обясниха на полицаите, че нямат трайни увреждания. Увериха се, че са без видими наранявания освен кръвта, която щеше да бъде почистена, и че те не бяха вдишали от химикала, извел от строя екипа на Куо. След като самоличността им беше потвърдена, офицерът от службите стана и извади мобилния си телефон.
Един медик вдигна главата на капитана, а втори пъхна тръбичка в гърлото му. Последната мисъл на Куо бе, че федералните щяха да отговарят пред него, ако са знаели за термоса.
2
ПОНЕДЕЛНИК
Ден втори
Оперативен център на ЦРУ
7-и етаж, Сградата на старата главна квартира
Централа на ЦРУ
Ленгли, Вирджиния
Полунощната смяна едва започваше, а Джейкъб Дрешер вече беше уморен. Но главният дежурен офицер отказа да прояви слабост пред персонала. Той преминаваше средната възраст, беше по-стар с десетилетие от всеки друг в Оперативния център и нощните смени му ставаха все по-трудни с всяка изминала година. Твърдеше пред себе си, че истинското предимство на подчинените му идва единствено от силата на кафето да поддържа мозъците им активни посред нощ. Нощната смяна в Оперативния център на ЦРУ бе пълна с хора, пристрастени към кофеина, и те не можеха да си представят как Дрешер намираше сили да устои. Една от служебните облаги, компенсиращи държавната заплата, бе достъпът до реки от кафе, които течаха през Ленгли. Те се подхранваха от полевите агенти, изпращащи чуждестранни смески, пред които местните марки имаха вкус на помия. Но добрите мормони не пиеха кафе, а Дрешер беше мормон, син на покръстени източногермански имигранти от времето на Студената война. И спорът приключваше дотук.