Ребека чакаше със съпруга си, облечен точно като Пайъниър, когато влезе в апартамента.
— Готови ли сме? — попита Роланд на английски.
— Готови — отвърна Ребека.
Ребека взе червената раница. Тя беше пълна с книги, списания, моливи и други неща, обичайни за всеки западен студент, дошъл тук на обмяна на опит. Нямаше нищо, което да я уличи. Цветът беше единствената характеристика, която отличаваше раницата.
— В теб ли са ключовете от колата ти? — попита Ребека.
Пайъниър кимна. Трябваше му известно време да осъзнае, че тя го пита за неговите ключове, които вече предаде. Канеше се да й каже къде да ги намери, когато му хрумна, че тя сигурно знае.
Роланд се обърна към Пайъниър и заговори на перфектен мандарин. Той също приличаше на китаец, но Пайъниър огледа лицето му и забеляза, че по-лесно би се слял с местните жители на Пекин, отколкото съпругата му.
— Съжалявам, че не те опознах по-добре. Може би някой ден в Съединените щати ще успеем да си поговорим.
— Надявам се — отговори Пайъниър. — Приеми моите благодарности. Но можеха да ви арестуват. Защо рискувате живота си заради мен?
Роланд се усмихна.
— Директорката казва, че рискът е в основата на нашата работа. Това правим. А ти си го заслужил.
— Благодаря… — повтори Пайъниър, ала осъзна, че сякаш думите бяха недостатъчни.
— Ще ни благодариш, когато те измъкнем от Китай — уточни Роланд. Пайъниър кимна и се усмихна. Роланд се обърна към Кира и премина на английски. — Ние тръгваме първи. Дай ни десет минути да отвлечем вниманието на наблюдаващите. Ще ти се обадим само с едно позвъняване, ако разкрият нещата, преди да е изтекло времето. Ако това стане, бягайте. По кое стълбище дойдохте?
— Западното — отвърна Кира.
— Разминахте ли се с някого? — попита Роланд.
Кира кимна.
— Наложи се да се прехвърлим на шестия етаж.
— Ние ще слезем с централния асансьор. Ще помислят, че сте влезли в него, след като сте свърнали от стълбището. Тръгнете по източното стълбище. Отвън завийте наляво, а после поемете през парка на север. Таксито ще ви чака от другата страна — уточни Роланд. — Шофьорът е наш човек.
— Дадено. Ще бъдем точни — каза Кира.
— Ще се видим в Щатите — увери я Роланд. След това се обърна към съпругата си: — Готова ли си за вечеря, скъпа?
— От шест години… Нямаш представа колко съм готова — отговори Ребека. Тя метна червената раница на рамо, а после се обърна към Пайъниър. Наведе се по-наблизо и стисна рамото му. Прошепна му нещо на мандарин, което Кира не разбра.
— Никога не си бил сам.
Ребека му се усмихна и го хвана за ръката, когато най-накрая той не успя да се овладее и се разрида…
Тялото му се тресеше и Пайъниър покри лицето си с ръце, опитвайки се да скрие внезапния срам, който почувства заради това, че плаче пред жени. Коленете му омекнаха. Страхуваше се, че ще се свлече на пода… Той бе контролирал емоциите си в продължение на десетилетия, а сега не издържа…
Ребека отстъпи, подаде ръка на Роланд и двамата излязоха в коридора. Кира затвори вратата и засече времето по часовника си. Предстояха много дълги десет минути.
Крайният срок дойде, а телефонът не звънна. Кира хвана Пайъниър за ръката и поеха навън…
Хотел „Мариот“, стая 745
Улица „Чонг Вен мен Вай“ ЗС
Район Чонг Вен, Пекин
Хотелският апартамент, който Мичъл уреди, беше по-просторен и много по-хубав, отколкото Джонатан бе очаквал. Американското правителство обикновено не проявяваше екстравагантност, когато плащаше командировки, но НСС си имаше собствени стандарти. Анализаторът беше чувал истории, за които мислеше, че са преувеличени, за това колко добре живеели някои агенти в чужбина, но тази стая ги оправдаваше напълно.
Апартаментът имаше две просторни помещения за дневна и трапезария, разделени от кухничката с мокър бар. Спалнята беше отделена с плъзгаща се френска врата от матово стъкло, украсена с решетка. Джонатан дръпна едва-едва тежките завеси на прозорците, което бе достатъчно, за да осъзнае, че гледката към Забранения град е вдъхновяваща.
Храната беше отлична, класическа френска кухня, както и местни деликатеси. Телевизорът, заел почти цялата близка стена, имаше внушителен плазмен дисплей. Джонатан никога не би могъл да си позволи толкова огромен екран вкъщи. Мичъл беше усилил звука достатъчно, за да подразни Джонатан и всеки, който можеше да се опита да подслушва със скрити микрофони. На главния анализатор му се щеше да може да си позволява такива места със своята заплата, когато пътуваше самостоятелно. Анализаторите не получаваха одобрение за подобни командировки. За НСС правилата бяха различни. Джонатан приемаше това с недоволство, но нямаше желание да играе в техния отбор, независимо от служебните облаги.