– Очевидно не може да се допусне принцовете от династията Йорк да предявят претенции за престола.
– Очевидно – отвръща съпругът ми. – Но би ли се съгласила да бъдат лишени от живот?
Забелязвам, че сключените ми за молитва ръце са се вкопчили една в друга.
– Божия воля – прошепвам, и ми се иска да можех да почувствам сигурността, която Жана е изпитвала, когато е потегляла, за да убие или да загине, когато е знаела, че Божията воля я изпраща по труден и кървав път. Но Жана не се е отправила срещу малки момчета, невинни момчета. Жана никога не е изпращала убийци в детска стая.
Съпругът ми се надига от мястото си.
– Трябва да отида да нагледам как върви събирането на войската. Какво е желанието ти? Трябва да кажа на командирите. Не мога да им наредя да чакат, докато Бог вземе решението Си.
Аз също се изправям.
– Малкият е само на девет години.
Той кимва:
– Но е принц. Войната е тежка, милейди. Какво ще заповядаш?
– Това е изключително мрачна, изключително страшна авантюра – прошепвам. Пристъпвам към него и слагам длан върху ръката му, сякаш топлината на тялото му, която се излъчва през елегантно скроения му жакет с прорези на ръкавите, може да ме успокои. – да наредя смъртта на две момчета, две момчета само на по девет и дванайсет години, и то принцове по кръв... Две невинни момчета...
Той се усмихва с вълчата си усмивка:
– О, само кажи, и ние ще ги спасим от коварния им чичо и от пленничеството им, и ще избавим и майка им. Искаш ли да видиш кралската фамилия Йорк възстановена на власт, а техния принц Едуард на трона, като крал? Защото навярно ще можем да постигнем и това тази вечер. Такава ли е волята ти? Да поставим ли принц Едуард на трона? На милосърдна мисия ли потегляме?
Кърша ръце:
– Разбира се, че не!
– Е, трябва да избереш. Когато нашите войници влязат в Тауър, те или ще спасят момчетата, или ще ги убият. Изборът е твой.
Не виждам какво друго мога да направя. Жана е извадила меча си от ножницата и е препуснала без страх, без колебание. Аз трябва да извадя моя.
– Ще трябва да ги убият – казвам. Устните ми са студени, но аз трябва да произнеса думите. – Очевидно момчетата трябва да умрат.
Стоя на малката порта, която води от нашата къща към пътя за Лондон, и виждам как хората на Станли се измъкват в тъмнината. Съпругът ми напусна Лондон и потегли на триумфалното пътуване из страната с новия крал Ричард и кралица Ан по случай коронацията. Аз съм сама. Мъжете не носят факли; изнизват се мълчаливо, осветени само от луната. Не носят ливреята на нашия Дом; знаците върху наметалата им, емблемите на шапките им, и коланите с релефни изображения са свалени настрана. Не носят нищо, което би посочило принадлежността им към нашия дом, и всеки от тях е дал клетва да казва, че са вербувани от кралицата и служат само на нея.
Щом потеглят, братът на съпруга ми, сър Уилям Станли, пише предупредително писмо до коменданта на Тауър, сър Робърт Брекънбъри, за да го извести за опасността от нападение. То ще бъде предадено броени мигове след като нападението бъде предприето.
– Бъди винаги и на двете страни, Маргарет – казва ми бодро Уилям, докато подпечатва писмото с герба на нашия дом, за да може всички да видят верността ни. – Така казва брат ми. Най-малкото, винаги давай вид, че си и на двете страни.
После трябва да чакам.
Давам си вид, че прекарвам една обикновена вечер. След вечеря сядам за малко в голямата зала с прислугата и други членове на рода Станли, а после отивам в покоите си. Прислужничките ми ме събличат за лягане, и аз ги отпращам – дори момичето, което спи в стаята ми – като казвам, че сигурно ще прекарам нощта в молитва. Това е нормално за мен и не предизвиква коментар, и аз наистина се моля известно време, а после си обличам дебелата, топла роба, придърпвам стола си до огъня, седя и чакам.
Представям си Тауър като висок стълб с пътепоказател, който сочи нагоре към Бог. Хората на кралицата ще влязат в ограденото място около Тауър през една малка странична врата, която е оставена отворена; моите хора ще ги последват. Бъкингамският херцог е изпратил малък отряд от обучени войници; те ще опитат да влязат в Бялата кула, чиито стражи са подкупени, за да оставят вратата отворена. Нашите хора ще се вмъкнат вътре – може да се изкачат по стълбите, преди да бъдат забелязани – после ще си проправят път, сражавайки се в близък бой, до покоите на принцовете, ще нахлуят със сила, и когато момчетата хукнат към свободата си, те ще забият кинжалите си в гърдите им. Принц Едуард е смел младеж и вуйчо му Антъни го е обучил да си служи с оръжие; има вероятност той да окаже съпротива. Ричард е само на девет, но може да изкрещи предупреждение; би могъл дори да застане пред брат си, за да поеме удара – той е принц от династията Йорк, знае дълга си. Но сигурно решителната схватка ще продължи само кратък миг, а после с династията Йорк ще е свършено, ако не се брои херцог Ричард, и синът ми ще бъде с две стъпки по-близо до трона. Трябва да се радвам на това. Трябва да се надявам на това.