– Къде ще се срещнете?
– Случайно, на пътя.
– Ще те изиграе – предупреждава ме съпругът ми. – Както изигра Ричард. Бедният глупак Ричард дори сега мисли, че Бъкингам го обича като брат. Но се оказва, че в дъното на всичко винаги стои собствената му амбиция. Той ще се съгласи да подкрепи претенциите на сина ти за престола, но ще разчита Тюдор да се бие вместо него. Сигурно се надява, че Тюдор и кралицата ще победят Ричард и ще оставят пътя открит за него.
– В тази игра всички проявяваме лицемерие. Всички обещаваме верността си на принцовете, а се борим само за собствената си кауза.
– Да, само момчетата са напълно невинни – отбелязва той. – А Бъкингам вероятно подготвя смъртта им. Никой в Англия няма да подкрепи претенциите му, ако те са още живи. Но разбира се, като лорд-канцлер на Англия, той има Тауър под свое разпореждане и по-добре от всички нас може да се погрижи те да бъдат убити. Слугите му вече са вътре.
Сепвам се за миг, когато ми става ясно какво има предвид.
– Мислиш, че той би го направил?
– На минутата. – Той се усмихва. – А освен това, може да даде заповедите в името на краля. Може да се направи така, че да изглежда като извършено по заповед на Ричард. Бъкингам ще го извърши така, че да изглежда като дело на Ричард.
– Дали той подготвя нещо подобно?
– Не знам дори дали изобщо се е сетил за това. Несъмнено се налага някой да провери дали му е хрумнало. Защото е сигурно, че ако някой иска смъртта на момчетата, най-добре би могъл да осъществи деянието, като го възложи на Бъкингам.
На вратата се потропва рязко, и стражите на негова светлост пускат вътре иконома на абатството.
– Милейди, милорд, вечерята е сервирана.
– Бог да те благослови, съпруже – казвам официално.
– Толкова много неща научавам от изучаването на характера ти.
– И теб – казва той. – И Бог да благослови срещата ти с негова светлост херцога; дано тя има много полезни последици.
Чувам как Бъкингамският херцог наближава по криволичещия черен път, още преди да го видя. Той пътува със свита, голяма колкото тази на някой крал, ездачи препускат напред пред останалите и надуват тръби, за да предупредят всички да разчистят главния път за великия херцог. Дори когато няма никой докъдето поглед стига, освен някое малко момче, което пасе овце под някое дърво, и селце в далечината, тръбачите свирят призивно и конете, повече от сто на брой, преминават с тътен зад тях, като вдигат по летния път колона от прах, която се развява като облак зад диплещите се знамена.
Херцогът е в предните редици, язди едър, дорест боен кон, нагизден със седло от червена кажа, украсено със златни гвоздеи, с личния си флаг отпред, а трима тежко въоръжени стражи яздят около него. Облечен е за лов, но ботушите му, също от червена кожа, са толкова фини, че някой не толкова високопоставен човек би ги запазил за танци. Наметалото му е закопчано с голяма златна брошка; кокардата на шапката му е от злато и рубини. Късото му палто и жилетката му са украсени с цяло състояние под формата на скъпоценни камъни; панталоните му са от най-мекото жълтокафяво сукно, украсени с червени кожени връзки. Той беше суетно, сърдито момче, когато Елизабет Удвил го взе за свой повереник и го унижи, като го омъжи за сестра си, а сега е суетен, гневен млад мъж, ненавършил още трийсет години, който си отмъщава на един свят, който според него никога не му е засвидетелствал достатъчно уважение.
За първи път го срещнах, когато се омъжих за Хенри Стафорд – тогава той беше малко момче, разглезено от своя дядо, отстъпчивия херцог. Чрез смъртта на баща си, а после и на дядо си той получи херцогската титла още като дете, и благодарение на това се убеди, че е велик по рождение. Трима от бабите и дядовците му са потомци на Едуард III, и затова той счита, че има повече кралска кръв, отколкото кралската фамилия. Сега приема себе си за наследника на Ланкастър. Вероятно смята, че неговите претенции са по-основателни от тези на моя син.
Той се преструва на изненадан, когато вижда моята по-скромна свита, макар че все пак трябва да се отбележи – аз винаги пътувам с петдесет надеждни стражи, а пред мен носят собственото ми знаме и флага на Станли. Той вдига ръка, за да даде знак на отряда си да спре. Приближаваме се един към друг бавно, сякаш за да водим мирни преговори, и младежката му, очарователна усмивка засиява към мен като изгарящо слънце.
– Добра среща, благородна братовчедке! – провиква се той, а всички знамена на отряда му се свеждат в знак на почит. – Не мислех, че ще ви видя тъй далече от дома ви!
– Трябва да отида в къщата си в Бриджнорт – изричам ясно заради всички шпиони, които може да ни подслушват. – Но аз мислех, че сте с краля?