Моята мрежа от доносници, шпиони и заговорници е възпрепятствана от яростния дъжд, който е като оръжие, издигнато срещу нас. Пътищата към Лондон са почти непроходими; никой не може да пренесе съобщение. Кон и ездач не могат да стигнат от Лондон до Гилдфорд, а докато нивото на реките се покачва все повече, пристигат вести за наводнения и удавени хора нагоре и надолу по течението. Приливите са неестествено високи, а всеки ден и нощ придошлите води от реката се сливат с нахлуващия прилив и се вдига кипящ водовъртеж, който заличава крайречни къщи, кейове, пристани и докове. Никой не помни такова време – дъждовна буря, която продължава с дни, а реките из цяла Англия излизат от бреговете си.
Нямам с кого да говоря, освен с моя Бог, а не мога винаги да чувам гласа Му, сякаш дъждът замъглява самия му лик, а вятърът отвява словата Му. Именно така разбирам със сигурност, че това е вятър, призован от вещици. Прекарвам деня си на прозореца с изглед към градината, като гледам как кипналите води на реката прехвърлят градинската стена и прииждат през овощната градина, малко по малко, докато самите дървета придобиват такъв вид, сякаш се протягат нагоре към тежките облаци за помощ. Всеки път, когато някоя от моите дами застава до мен, или доктор Луис се яви на прага ми, или някой от заговорниците в Лондон моли да го приема, всички до един искат да узнаят от мен какво става: сякаш аз зная нещо повече от тях, когато чувам единствено дъжда; сякаш мога да предскажа бъдещето, четейки по разкъсваното от буен вятър небе. Но аз не знам нищо: там, навън, може да се случва всичко; може дори само на половин миля оттук да се разразява клане в залетите от вода земи, и никой от нас не би разбрал – няма как да чуем никакви гласове над рева на бурята, никакви светлини не могат да се видят през дъжда.
Прекарвам нощите си в моя параклис, като се моля за безопасността на сина си и успеха на нашето начинание, но не чувам никакъв отговор от Бог, а само непрестанното трополене на пороя по покрива и тънкото, пискливо свистене на вятъра, който бута плочите на покрива над мен, докато си помислям, че предизвиканият от вещиците вятър е прокудил и Самия Господ-Бог от небесата на Англия, и никога няма да Го чуя отново.
Най-сетне получавам писмо от съпруга си в Ковънтри:
Кралят държи на присъствието ми тук, и аз се страхувам, че се съмнява в мен. Изпрати да повикат и сина ми, лорд Стрейндж, и беше много мрачен, когато научи, че синът ми е заминал от дома си в поход с десетхилядна армия, но синът ми не е казал на никого къде отива, а слугите му само повтарят думите му, че събирал хората си в подкрепа на праведната кауза. Уверявам краля, че синът ми ще потегли, за да се присъедини към нас, като човек, предан на короната; но той още не е пристигнал тук, в крепостта на Ковънтри, където е центърът на командването ни.
Бъкингам е като хванат в капан в Уелс, поради прииждането на река Севърн. Мисля, че бурята в морето е задържала сина ти в пристанището. Хората на кралицата няма да бъдат в състояние да потеглят в поход по залетите пътища, а херцогът на Норфолк ще чака. Мисля, че твоят бунт приключи; ти беше победена от дъжда и от прииждането на водите. Наричат този потоп "Водата на Бъкингамския херцог" – този потоп срази него и амбициите му, заедно с твоите надежди. Никой не е виждал такава буря, откакто кралица Елизабет призова мъгла, за да скрие армията на съпруга си по време на битката при Барнет, или откакто призова вятър, който да го доведе благополучно у дома. Никой не се съмнява, че тя може да направи такова нещо, а повечето от нас само се надяват тя да спре, преди да заличи с потоп всички ни. Но защо? Възможно ли е сега тя да действа срещу теб? И ако е така, защо? Дали знае, благодарение на вътрешния си взор, какво е сполетяло синовете ѝ и кой го е сторил? Дали смята, че ти си го сторила? Дали за отмъщение иска да удави сина ти?
Унищожи всички книжа, които си запазила, и отричай всичко, каквото и да си сторила. Ричард пристига в Лондон, и на Тауър Грийн ще има издигнат ешафод. Ако повярва и на половината от онова, което е чул, ще те изпрати на него и аз няма да мога да те спася.
Октомври 1483
Стояла съм на колене цяла нощ, но не знам дали Бог успява да ме чуе през адския шум на дъжда. Синът ми е отплавал от Бретан с петнайсет ценни кораба и армия от пет хиляди души, и ги изгубва всичките в морската буря. Само два кораба акостират с мъка на южното крайбрежие, и незабавно научават, че Бъкингам е бил победен от надигането на реката, бунтът му – заличен от водите, а Ричард чака на сушата, за да екзекутира оцелелите.