– Засягаше мен. Не теб.
Стисвам устни, за да възпра напиращия непокорен, рязък отговор. Откакто придоби земите и състоянието ми, той не се колебае да се държи като мой господар. Подчинявам се на грубостта му със смирението, научено от нашата Повелителка, и знам, че тя ще го забележи.
– Съпруже, умолявам те, ще ми съобщиш ли, ако в страната е възникнала опасност или се е случила беда? Сигурно имам право да получа отговор на въпроса си.
– Има загуба – казва той кратко. – Страната преживява загуба. Синът на крал Ричард, малкият принц Едуард, е мъртъв.
– Дано Бог дари покой на душата му – казвам набожно и чувствам как ми се завива свят от вълнение.
– Амин. Затова трябва да се върна в двора. Ще бъдем в траур. Не се съмнявам, че това ще бъде тежък удар за Ричард. Роди им се само едно дете, а сега вече и него го няма.
Кимвам. Сега между сина ми и трона стои единствено самият Ричард; няма друг наследник освен моя син. Говорехме за животите, които препречваха пътя на сина ми към трона, а сега вече всички момчета на Йорк са мъртви. Наближава времето за момчето на Ланкастър.
– Значи Ричард няма наследник – отронвам аз. – Ние служим на един бездетен крал.
Тъмните очи на моя съпруг са приковани върху лицето ми; той се усмихва, сякаш амбицията ми го развеселява.
– Освен ако не се ожени за принцесата на Йорк – решава да ме подразни той. – А те са плодовит род, не забравяй. Майка ѝ раждаше почти всяка година. Да кажем, че Елизабет го дари с цял рояк принцове и подкрепата на семейство Ривърс, и обичта на родствениците на Йорк? Той няма син от Ан – какво би го спряло да я зареже сега? Тя би могла да му даде развод веднага, и да се оттегли в манастир.
– Защо не се върнеш в двора? – питам, твърде ядосана, за да си меря приказките. – Върни се при вероломния си господар и неговата блудница от рода Йорк.
– Ще отида. – Той се мята на седлото. – Но ще оставя при теб Нед Партън. – Той посочва един млад мъж, застанал до едър черен кон. – Той е мой вестоносец. Говори три езика, включително бретонски, ако поискаш да го изпратиш в Бретан. Разполага с разрешения да преминава безпрепятствено през цялата страна, през Франция и Фландрия, подписани от мен като върховен военачалник на Англия. Можеш да му повериш свои съобщения на когото пожелаеш, никой няма да може да го спре или да му ги вземе. Привидно крал Ричард може и да е мой господар, но аз не забравям сина ти и неговите амбиции, а тази сутрин той се озовава само на една крачка от трона. Той е мой обичан доведен син, какъвто е бил винаги.
– Но на коя страна си? – питам, изпълнена с безсилен гняв, докато неговите хора възсядат конете си и издигат неговото знаме.
– На печелившата страна – казва той, изсмива се кратко, тупва се с юмрук по гърдите в поздрав към мен като войник, и си отива.
Лятото на 1484
Чакам. Всичко, което мога да направя, е да чакам. Изпращам писма по Нед Партън, и Джаспър ми отговаря, вежливо, като на жена без власт и влияние, намираща се далече, която не разбира нищо. Виждам, че проваленият бунт, който им костваше армията и флота, в допълнение е съсипал и вярата им в мен като съзаклятница, като жена с влияние в страната, която се надяваха да превземат. В горещите летни дни, докато реколтата зрее в полята, а косачите излизат да косят сеното, съзнавам, че съм станала незначителна като зайците, които побягват от остриетата и попадат право в примките, защото не разбират нищо.
Пиша, изпращам съобщения. Упреквам Елизабет Удвил, бившата кралица, за поведението на дъщерите ѝ, за което ми се докладва все по-подробно и по-подробно: красивите им дрехи, високото им положение в двора, красотата им, безгрижната им радост, непринуденият им, типичен за фамилията Ривърс чар, с който неусетно преминават от едно забавление към друго. Мнозина казваха, че баба им Жакета била вещица, потомка на водната богиня Мелузина, а сега мнозина твърдят, че тези момичета също плетат магии. Най-хубаво от всички тях е момичето, което е обещано на Хенри, но се държи, сякаш е забравило напълно за него. Пиша на Елизабет Удвил, за да ѝ потърся сметка; пиша на суетната девойка, Елизабет Йоркска, за да я упрекна; пиша на Хенри, за да му напомня за дълга му – и никой, никой не си прави труда да ми отговори.
Сама съм в къщата си; и при все че съм копняла цял живот за установено ежедневие, прекарвано в усамотение и молитви, аз съм наистина ужасно сама, и наистина ужасно самотна. Започвам да си мисля, че нищо никога няма да се промени, че ще изживея живота си тук, посещавана от време на време от един съпруг, който ми се присмива, ще пие вино от избата ми и ще яде дивеч от моите поля с особената наслада на бракониер. Ще научавам новини от двора, от които ще ми става ясно, че никой не помни нито мен, нито някогашното ми високо положение. Ще получавам вести от сина си, някъде далече, той вежливо ще изпраща благопожеланията си, а в деня на своето раждане и признателността си заради моята жертва за него; но никога няма да ми изпрати своята обич или да ми каже кога мога да го очаквам.