В самотата си мисля за това, че се разделихме, когато той беше съвсем малко момче, и оттогава така и не се сближихме – не така, както една майка може да бъде близка с детето си, не така, както Елизабет Удвил винаги е била близка с децата си, които отгледа сама, които обичаше толкова открито. Сега, когато не мога да му бъда от полза, той ще ме забрави напълно. И ако трябва да призная истината, горчивата истина: ако той не беше наследникът на рода ми, в когото се съсредоточават всичките ми амбиции, щях вече да съм го забравила напълно.
Животът ми се свежда до това: един кралски двор, който ме е забравил, съпруг, който ми се подиграва, син, който не храни обич към мен, и един Бог, който е замлъкнал. За мен не е утеха, че презирам двора, че никога не съм обичала съпруга си, и че синът ми е роден само за да изпълни предопределението ми, и ако не може да стори това, не знам каква полза имаме един от друг. Продължавам да се моля. Не знам какво друго да правя. Продължавам да се моля.
Понтефракт,
Юни 1484
Милейди,
Пиша, за да те предупредя за договора, подписан от крал Ричард и настоящия управник на Бретан, който е и ковчежник, и главнокомандващ на войската (тъй като понастоящем херцогът не е с ума си). Крал Ричард сключи споразумение с Бретан. Англия ще предостави стрелци с лък на Бретан, за да помогнат в борбата на Бретан срещу Франция, а в замяна Бретан ще задържи Хенри Тюдор в плен и ще го изпрати в родината му, за да бъде екзекутиран. Помислих си, че ще искаш да знаеш това.
Оставам твой предан съпруг,
Нямам на кого друг да се доверя, за да изпратя писмото, освен на Нед Партън. Но трябва да поема риска. Изпращам един ред на Джаспър:
Станли ми съобщава, че Ричард е сключил споразумение с Бретан да арестуват Хенри. Внимавайте.
После отивам в параклиса си и коленича пред олтарната преграда, с лице, обърнато към разпятието на страдащия Христос.
– Пази го – шепна отново и отново. – Опази сина ми. И го доведи до победа.
Преди да е изтекъл месецът, получавам отговор. Той е от Джаспър, кратък и делови, както винаги.
Франция,
Юли 1484
Благодаря ти за предупреждението, което бе потвърдено от твоя приятел епископ Мортън, който го чул във Франция. Взех неколцина от хората ни и отидох през границата в Анжу, за да привлека колкото може повече внимание, докато Хенри потегли за Ван само с петима души. Предреши се като слуга и пое към границата, пресичайки я само ден преди да дойдат бретанските стражи. Беше много рисковано начинание, но синът ти запази спокойствие в опасността, и после се смяхме за това, когато опасността беше вече отминала.
Във френския кралски двор ни посрещнаха топло, и обещават да ни подкрепят с армия и пари. Ще отворят портите на затворите, за да съберем армия от разбойници, и имам план да ги обуча. Имам надежди, Маргарет...
Зимата на 1484
Дворът прекарва Коледа в Уестминстър, и от клюките на прислугата научавам, че Ричард е организирал по-пищни тържества, отколкото е правил някога брат му. Вестите за музиката, пиесите, дрехите и пиршествата обикалят цялото кралство и с всяко преразказване те стават още по-бляскави. Моите слуги внасят бъдника, имела и зелениката и си устройват голяма веселба без мен в кухнята и голямата зала.
Откривам, че мраморният под на параклиса е прекалено студен под коленете ми. Нямам утеха, нямам свое място, нямам голяма надежда. Ричард е в Уестминстър, сред блясъка на властта на Йорк, горд и неуязвим както за сина ми, така и за девера ми – бедни наемници на неприятеля на Англия: Франция. Виждам ги как потъват в изгнанието; виждам ги принизени и пренебрегнати. Боя се, че ще си останат в кралския двор на Франция през остатъка от живота на Хенри, и той ще остане известен като второразреден претендент: човек, който може да бъде изигран като карта в една игра на договори, но който сам по себе си не струва нищо.