Падам отново на колене и потърсвам опипом броеницата в джоба си. Готова съм за призива. Не се страхувам, аз съм смела жена, която има Божието благоволение. Готова съм небесата да се разтворят, и Бог да ме призове. Аз съм Негова вярна слугиня; навярно Той ще ме призове първа, показвайки на всички, които някога са се съмнявали в призванието ми, че между Него и мен съществува специално разбиране. Но вместо това отново блясва неземната светлина, аз отварям очи и когато се оглеждам наоколо, виждам един свят, който бавно се възвръща към предишното си състояние, светлината става по-силна, дискът се отделя от слънцето, слънцето отново е твърде ярко за гледане, а птиците започват да пеят, сякаш се зазорява.
Всичко е свършило. Ужасната, нечестива сянка я няма. Това трябва да е поличба – но за какво? И какво трябва да науча от нея? Стражът, треперещ от страх, ме поглежда, и дотолкова забравя положението си, че ме заговаря направо:
– За Бога, какво означаваше всичко това?
– Това е знак – казвам, без да го упреквам, че тъкмо сега ми е заговорил. – Това е знак от Бога. Владичеството на един крал завършва, и изгрява новото слънце. Слънцето на Йорк ще бъде угасено, и новото слънце ще се яви като дракон.
Той преглъща мъчително:
– Сигурна ли сте, милейди?
– Вие сам го видяхте – казвам.
– Видях тъмнината...
– Видяхте ли дракона да излиза от слънцето?
– Така мисля...
– Това беше драконът на Тюдорите, пристигащ от запад. Както ще дойде синът ми.
Той се отпуска на колене и повдига ръце към мен в жеста на вярност.
– Ще ме призовете в подкрепа на сина си – казва той.
– Аз съм ваш васал. Видях слънцето да потъмнява, както казвате, и дракона да пристига от запад.
Вземам ръцете му в своите, и се усмихвам скритом. Така се раждат баладите: той ще каже, че е видял уелския дракон на Тюдорите да идва от запад и да затъмнява слънцето на Йорк.
– Слънцето вече не е в блясъка и великолепието си – казвам. – Всички го видяхме затъмнено и победено. Цялото кралство видя слънцето да угасва. Това ще бъде годината, в която слънцето на Йорк ще залезе завинаги.
Март 1485
До моята съпруга, лейди Маргарет Станли
Пиша това писмо, за да ти съобщя, че кралицата е мъртва. Тя започна да отпада още след коледното празненство, и почина, без за нея да се положат почти никакви грижи, от слабост на белите дробове, в същия ден, когато слънцето притъмня над замъка.
Ще ти е интересно да узнаеш, че Ричард смята публично да отрече всякакво намерение да се ожени за племенницата си. Слуховете станаха толкова скандални, та лордовете от север ясно му дадоха да разбере, че подобно оскърбление към паметта на кралицата – която те имаха за свой човек – няма да бъде прието. Истината е, че мнозина изпитват ужас при мисълта Елизабет Удвил да бъде възстановена на мястото си като Нейна светлост, майката на кралицата, тъй като те позволиха екзекутирането на брат ѝ и сина ѝ Ричард Грей, и затварянето под ключ на принцовете, нейните синове. Навярно щеше да сториш по-добре, ако беше устояла на изкушението да я порицаеш. Само ако беше настояла за женитбата между момичето на Йорк и Ричард, това можеше да предизвика свалянето на Ричард от власт! Но в гордостта си, заради своя син, ти не помисли за това. Сигурен съм, че с право.
За да демонстрира безразличието си към принцесата на Йорк, кралят реши да я повери на грижите на дама с безукорен морал, за да може светът да види, че тя е целомъдрена – а не, както всички си мислехме, лудо влюбена в него и деляща легло с него, докато съпругата му умираше.
Навярно ще се изненадаш да научиш, че неговият избор за придружителка... пазителка на благоприличието... и, ще позволиш ли да го кажа, майка? ... падна върху теб, като дама, най-подходяща да пази репутацията ѝ, тъй като принцесата е сгодена за сина ти.
Вдигам глава от писмото му; почти мога да чуя подигравателния му смях и да видя студената му усмивка. Откривам, че аз също се усмихвам. Невъзможно е да се предскаже как ще се завърти колелото на съдбата, а ето че сега ще бъда настойница на дъщерята на жена, която мразя. Мразя и самото момиче.