Съпругът ми лично ѝ отваря със замах вратата и се Дръпва назад, за да я пусне да влезе пред него в голямата зала. Излизам напред от сенките, а тя веднага се присвива уплашено, сякаш съм призрак.
– О! Ваша светлост, лейди Маргарет! Стреснахте ме! Не ви видях! – изписква тя и бързо се снишава в реверанс, който е точно преценен – не нисък като за кралица, но достатъчно нисък за съпругата на изтъкнат лорд от кралството, достатъчно нисък за жената, която би могла да ѝ стане свекърва; и все пак малко надменен, сякаш за да ми напомни, че съм в немилост пред чичото на това момиче и съм под домашен арест по негова заповед, а тя е негова фаворитка и той е крал.
В отговор кимвам съвсем леко, едва забележимо, а след това пристъпвам към съпруга си и си разменяме обичайната смразяващо студена целувка за поздрав.
– Съпруже, вие сте добре дошли – лъжа любезно.
– Съпруго, радвам се да ви видя – отвръща той. Поне веднъж усмивката му е весела, той е наистина радостен, че води това цъфтящо цвете в студената пустош, каквато представлява моят дом. – Радвам се да ви доведа такава компаньонка, за да разведри самотата ви.
– Щастлива съм в собствената си компания, с моята наука и моите молитви – казвам веднага, а после, когато той повдига вежда към мен, се налага да се обърна към нея. – Но разбира се, много се радвам на посещението ви.
– Няма да ви натрапвам дълго присъствието си, сигурна съм – казва тя, като се изчервява леко от грубостта на леденото посрещане. – Съжалявам, че го правя. Но така нареди кралят.
– Не е по наш избор, но това е сполучливо решение – казва гладко съпругът ми. – Желаете ли да отидем в личните покои? И да пием малко вино?
Кимвам на иконома си. Той знае, че трябва да донесе най-хубавите бутилки; моят съпруг познава избата ми и винаги поднасят най-доброто, сега, когато той е господарят тук. Аз тръгвам начело, и чувам леките ѝ стъпки, които идват зад мен, високите ѝ токове, потропващи по каменната настилка в коридора, в ритъма на суетата.
Когато стигаме до стаята ми, ѝ правя знак, че може да седне на едно столче, а аз се настанявам в украсения с резба стол и свеждам поглед към нея.
Тя е красива, това поне е неоспоримо. Има сърцевидно лице и бледа кожа с цвят на сметана, прави кафяви вежди, и сиви, широко разположени очи. Косата ѝ е светла, руса отпред и чуплива, ако се съди от единствения кичур, който се е измъкнал от шапчицата и се спуска в къдрава букла към рамото ѝ. Тя е висока и притежава изяществото на майка си, но притежава и миловиден чар, какъвто майка ѝ никога не е имала. Елизабет Удвил можеше да замая главите на цяла тълпа, но това момиче стопля сърцата. Виждам какво има предвид съпругът ми, когато казва, че е лъчезарна: тя е невероятно пленителна. Дори сега, докато си изхлузва ръкавиците и поднася ръце към топлината на огъня, без да си дава сметка, че я оглеждам от глава до пети, както бих оглеждала кон, който може да купя, тя притежава някаква уязвима привлекателност. Прилича на малко животно, което ви се иска да погалите веднага щом го видите; на осиротяло еленче, или дългокрако жребче.
Тя усеща очите ми, приковани върху нея, и вдига поглед:
– Съжалявам, че смущавам вашите научни занимания, лейди Маргарет – повтаря тя. – Писах на майка си. Възможно е да ми позволят да замина и да отседна при нея.
– Защо изобщо ви отпратиха от двора? – питам. Опитвам се да се усмихна, за да я насърча да ми се довери. – В някакви глупави неприятности ли се замесихте? Аз съм в пълна немилост, задето подкрепям сина си, знаете.
Тя поклаща глава и през лицето ѝ преминава малка сянка.
– Мисля, че кралят искаше да бъда в дом, където не може да възникне съмнение относно репутацията ми – казва тя. – Имаше разни клюки – може би сте ги чули?
Поклащам глава, сякаш за да намекна, че живея толкова тихо и скромно, така откъсната от света, че не чувам и не зная нищо.
– Кралят е много мил с мен и предпочита компанията ми пред тази на другите придворни дами – казва тя, като лъже гладко, както умеят единствено придворните – и след като нейна светлост кралицата почина по такъв печален начин, кралят пожела ясно да даде да се разбере, че няма повод за клюки. Затова ме изпрати при вас. Толкова съм признателна, че се съгласихте да ме приемете, благодаря ви.
– А какви бяха клюките? – питам, и виждам как тя се размърдва смутено на столчето си.
– Ах, лейди Маргарет, знаете как обича да шушука светът.
– И какво шушукаха? – притискам я. – Ако задачата ми е да подобря репутацията ви, редно е да знам поне какво се е говорело, за да бъде тя застрашена.