– Но майка ви сигурно живее така, както живея и аз – отбелязвам един ден пред нея. – Тя също живее сама в провинцията, и няма земи, които да владее, и хора, които да надзирава. Тя е лишена от земите си, и е сама, както съм аз. Сигурно се е отдала на покаяние и е тъжна и мълчалива.
За моя изненада, тя се разсмива на глас, а после покрива устата си с длан и се извинява. Но очите ѝ все още играят, развеселени от шегата.
– О, не, майка ми е много весела жена – казва тя. – Всяка вечер поръчва музика и танци, идват актьори и музиканти, арендаторите си устройват празненства, тя отбелязва и празниците на светците. Най-често сутрин отива на лов, често си правят и пикници в гората. В нейния дом вечно се случва нещо, тя има много гости.
– Звучи така, сякаш там е нещо като малък кралски двор – казвам. Долавям ревността в собствения си глас, и се опитвам да се усмихна, за да я прикрия.
– Наистина е малък кралски двор – казва тя. – Много хора, които я обичаха, още помнят някогашните дни и се радват, че могат да ѝ гостуват и да я виждат в прекрасен дом и отново в безопасност.
– Но къщата не е нейна – настоявам. – А тя някога имаше на разположение дворци.
Елизабет свива рамене и казва:
– Тя не роптае. Най-голямата ѝ загуба беше смъртта на баща ми и братята ми. – Когато ги споменава, тя извръща очи и преглъща скръбта си. – Колкото до всичко останало – дворците, дрехите и скъпоценностите, те са по-маловажни за нея.
– Майка ви беше най-продажната и користолюбива жена, която съм познавала – казвам грубо. – Независимо какъв вид си дава, това е нейното падение, нейното изпадане в нищета, нейното поражение. Тя е прокудена от кралския двор, и е нищожество.
Тя се усмихва, но не казва нищо в знак на несъгласие. В усмихнатото ѝ мълчание има нещо толкова изключително дръзко и предизвикателно, че трябва да вкопча ръце в страничните облегалки на стола си. Толкова ми се иска да я зашлевя по хубавото личице.
– Не мислиш ли така? – казвам раздразнено. – Говори, момиче.
– Майка ми може да дойде в двора по всяко време, когато пожелае, като най-почитана гостенка на своя девер, крал Ричард Английски – казва тя тихо. – Той я покани и обеща, че тя ще бъде втора по важност дама в кралството след кралицата. Но тя не пожела. Мисля, че е загърбила светската суета.
– Не, аз съм тази, която е оставила светската суета зад гърба си – поправям я. – И това е борба за надмощие над човешката алчност и желание за слава – цел, която се постига само след години на изучаване и молитва. Майка ти никога не е правила такова нещо. Тя не е способна на това. Тя не е отхвърлила светската суета; просто не искаше да вижда Ан Невил на своето място.
Девойката се разсмива отново, като този път се усмихва на мен.
– Напълно сте права! – възкликва тя. – И тя каза почти точно същото! Каза, че не можела да понесе да види прекрасните си рокли, скъсени, за да са по мярка на Ан Невил! Искрено вярвам, че тя и без друго нямаше да иска да се върне в двора, но сте напълно права за роклите. Горката кралица Ан.
– Бог да даде покой на душата ѝ – казвам набожно, а момичето има приличието да каже:
– Амин.
Юни 1485
Синът ми трябва да пристигне скоро. От замъка в Нотингам Ричард изпраща призив до всички графства на Англия, за да им напомни за дълга им към него, и напомня каква заплаха представлява Хенри Тюдор. Заповядва им да оставят настрана всички местни спорове и да бъдат готови да се съберат за битка в подкрепа на неговата кауза.
Той нарежда на Елизабет да напусне моя дом и да отиде в Шериф Хътън със сестрите си, да се присъедини към осиротелите деца на Джордж, херцог Кларънс, на сигурно място. Настанява всички деца на династията Йорк на най-сигурното място, което може да намери своя замък на север – докато той се сражава за тяхното наследство срещу сина ми. Опитвам се да я задържа при себе си – мъжете на Йорк ще подкрепят сина ми само ако вярват, че е сгоден за нея – но тя приготвя вещите си светкавично, облича червената си рокля за езда за секунди, готова е да ме напусне, преди да е изтекъл и час, а когато ескортът пристига за нея, тя излиза на двора почти с танцова стъпка.
– Не се съмнявам, че ще се срещнем отново, когато всичко това приключи – отбелязвам, когато тя идва да ми направи прощален реверанс. Оставям я да дойде при мен в голямата зала, оставам седнала в стола си и я карам да стои права пред мен, като прислужница, която отпращам.
Тя не казва нищо, само ме гледа с прекрасните си сиви очи, сякаш ме чака да довърша проповедта си и да я освободя.