Хенри кимва.
– Тогава той ще ни нападне след... Кога? Преди да е изтекла седмицата?
Двамата Станли не коментират неговата липса на познания за собствената му страна.
– Може би до два дни – казва сър Уилям.
– Тогава по-добре да доведете войските си при моите, за да можем да изберем бойното поле.
– Разбира се, бихме го сторили – казва лорд Станли, – ако не беше въпросът за безопасността на сина ми.
Хенри чака.
– Ричард го държи като залог за нашата подкрепа – казва Станли. – Разбира се, заповядах му да избяга, и веднага щом той бъде в безопасност, ще изведем армията си при вашата.
– Но ако избяга, без да ви съобщи? Забавянето може да бъде сериозно...
– Няма да го направи. Той разбира. Ще ми съобщи.
– А ако не може да избяга?
– Тогава ще трябва да се присъединим към вас, и аз ще трябва да оплача сина си като смел човек, и първият от нашата фамилия, загинал, докато ви служи – казва Станли с мрачно лице.
– Ще се погрижа да му бъдат оказани почести. Ще се погрижа да бъдете възнаграден – казва припряно Хенри.
Станли се покланя.
– Той е мой син и наследник – изрича той меко.
В малката стая се възцарява мълчание. Един пън се размества в огъня, и в яркото проблясване на пламъка Хенри се вглежда в лицето на доведения си баща.
– Вашата армия е двойно по-голяма от моята – казва той откровено. – С вашата подкрепа несъмнено ще победя. Обединените ни сили ще превишават по численост Ричард. Вие държите ключа към Англия.
– Знам това – тихо казва Станли.
– Ще получите признателността ми.
Станли кимва.
– Трябва да имам думата ви, че когато се изправя на бойното поле срещу Ричард, мога да разчитам на войските ви.
– Разбира се – казва без колебание Станли. – Дадох дума на майка ви, а сега я давам на вас. Когато се озовете на бойното поле, можете да бъдете сигурен, че армията ми ще е на ваше разположение.
– А ще потеглите ли с мен към бойното поле?
Станли поклаща глава със съжаление.
– Веднага щом синът ми бъде свободен – казва той. – Имате думата ми за това. А ако битката започне, преди Джордж да успее да избяга, тогава ще се присъединя към вас и ще направя най-голямата жертва, която човек може да направи за законния си крал.
И Хенри трябва да се задоволи с това.
– Постигна ли нещо? – пита го Джаспър, когато Хенри излиза от хана и извежда коня си от окаяния заслон, за да го яхне на пътя.
Хенри прави гримаса.
– Казва, че ще влезе в битката на моя страна, но не може да се присъедини към нас, докато Ричард държи сина му. Казва, че в мига, когато лорд Стрейндж е свободен, ще дойде при нас.
Джаспър кимва, сякаш е очаквал това, и двамата продължават нататък в мълчание. Небето започва да изсветлява; това е ранната лятна зора.
– Аз ще тръгна напред – решава Джаспър. – Ще видя дали можем да те въведем в лагера, без никой да забележи.
Хенри отдръпва коня си встрани и чака, докато Джаспър подкарва в тръс към лагера. Веднага закипява трескаво оживление; очевидно вече са забелязали отсъствието на Хенри и са в паника, че е избягал. Хенри вижда Джаспър да слиза от коня си, да жестикулира, сякаш обяснява, че е обикалял наоколо. Граф Оксфорд излиза от палатката си, за да се включи в съвещанието. Хенри пришпорва коня си и поема към лагера си.
Джаспър се обръща.
– Слава Богу, че сте тук, ваша светлост! Всички се тревожехме. Вашият паж казва, че не сте спали в леглото си. Излизах да ви търся. Но тъкмо казвах на милорд Де Виър, че със сигурност имате среща с някои поддръжници, които преминават на страната на нашата кауза.
Острият поглед на сините очи на Джаспър подсказва на Хенри да потвърди тази версия.
– Всъщност, да – казва Хенри. – Не мога да ви кажа имената им засега, но бъдете сигурен, че нови и нови хора се присъединяват към нашата кауза. А новоприсъединилите се ще привлекат много мъже.
– Стотици? – пита граф Оксфорд, като оглежда набързо малката им армия, с намръщено от тревога лице.
– Хиляди, ако е рекъл Господ – казва младият Хенри Тюдор, усмихвайки се уверено.
20 август 1485
По-късно същия ден, докато армията отново е на път, а войниците тътрят крака из прахта на сухите пътища и се оплакват от горещината, Джаспър приближава бойния си кон до Хенри.
– Ваша светлост, разрешете да отсъствам – казва той.
– Какво? – Хенри се сепва и се изтръгва от някакъв унес. Той е блед, ръцете му са стиснали здраво поводите. Джаспър вижда напрежението, изписало се по младото му лице, и се пита, не за първи път, дали това момче е достатъчно силно да изпълни съдбата, която майка му е провидяла за него.