Полагам го на леглото до мен и се взирам в миниатюрното му личице, в нослето му и усмихнатите извивки на розовите му клепачи. Той не прилича на живо същество, а по-скоро на малко каменно изваяние с изображение на бебе, каквото можете да видите в някоя църква, поставено до мъртвия каменен образ на майка си. Истинско чудо е да си помисля, че такова същество е било създадено, израсло е в мен, появило се е на света; че аз съм го създала, почти напълно сама (защото почти не броя пиянските усилия на Едмънд). Това мъничко същество, това миниатюрно създание, е кост от моята кост и плът от моята плът, и е създадено от мен, изцяло от мен.
След малко той се събужда и заплаква. За такова малко същество плачът е невероятно силен, и се радвам, че бавачката пристига тичешком, изнася го от стаята и го занася на дойката. Собствените ми малки гърди ме болят от нуждата да го накърмя, но аз съм овързана толкова здраво, колкото и повитото ми бебе, двамата сме здраво обвързани да изпълним дълга си – едно бебе, което трябва да израсне с прави кости, и една млада майка, която не може да храни детето си. Неговата дойка е оставила собственото си бебе у дома, за да може да дойде и да заеме длъжността си в замъка. Тя ще се храни толкова добре, колкото не се е хранила никога преди в живота си, и ѝ отпускат щедра дажба ейл. Дори не ѝ се налага да се грижи за бебето ми, само трябва да произвежда мляко за него, сякаш е млечна крава. Носят ѝ го, когато трябва да бъде нахранен, а през останалото време за него се грижат прислужничките от детската стая. Тя се занимава с малко чистене, като пере долните му пеленки и чаршафите му, и помага в покоите му. Не го прегръща, освен по времето за хранене. Той има на разположение други жени, които да правят това. Има си собствена бавачка, чието задължение е да го люлее, която спи до люлката му, две други лични бавачки, които да го обслужват, собственият му лекар идва веднъж седмично, а акушерките ще останат с нас, докато се пречистя в църква и той бъде кръстен. Той има по-голяма свита от мен и аз внезапно осъзнавам, че това е, защото е по-важен от мен. Аз съм лейди Маргарет Тюдор, родена Боуфорт, от рода Ланкастър, братовчедка на спящия крал на Англия. Но той е както Боуфорт, така и Тюдор. Той има кралска кръв и по двете линии. Той е граф Ричмънд, от династията Ланкастър, и има право да претендира, след сина на краля, принц Едуард, за престола на Англия.
Гувернантката ми влиза в стаята.
– Деверът ви Джаспър иска да се съгласите с избраното от него име за бебето – казва тя. – Той пише на краля и на майка ви, за да им съобщи, че ще го нарече Едмънд Оуен, на бащата на бебето и на дядо му от фамилията на Тюдорите.
– Не – казвам. Няма да кръстя бебето си, което родих с такива страдания, на мъж, който не ми е причинил нищо друго, освен болка. Или на глупавия му баща. – Не, няма да го нарека Едмънд.
– Не можете да го кръстите Едуард – казва тя. – Синът на краля е принц Едуард.
– Ще го нарека Хенри – казвам, мислейки си за спящия крал, който може и да се събуди заради едно момче от рода Ланкастър, наречено Хенри, макар да е проспал раждането на принца, наречен Едуард. – Хенри е име за кралете на Англия, някои от най-добрите и най-смелите ни крале са носили името Хенри. Момчето ще бъде Хенри Тюдор. – Повтарям гордо името. – Хенри Тюдор. – И си помислям, че когато спящият крал Хенри VI умре, това бебе ще бъде Хенри VII.
– Той каза "Едмънд Оуен" – повтаря тя, сякаш може да съм както глупава, така и глуха.
– А аз казвам Хенри – заявявам. – И вече съм го наричала така. Това е името му. Решено е. Назовах го в молитвите си. Той вече е почти кръстен Хенри.