Минаваме под подвижната решетка на крепостната врата на Грийнфийлд Хаус, и портата се затръшва зад нас. Слизаме от конете във вътрешния двор пред къщата, и майка ми излиза да ме поздрави. Не съм я виждала от почти две години, от сватбения си ден, когато тя ми каза, че няма повод за страх. Сега, когато се приближава към мен и аз коленича за благословията ѝ, съзнавам – тя ще разбере от лицето ми, че знам, че ме е лъгала през онзи ден, защото се изправих пред страха от самата смърт и научих, че тя е готова да ме пожертва заради един внук. Тя нямаше от какво да се страхува – следователно е била права за себе си. Но аз имах много причини да се страхувам.
– Маргарет – казва тя тихо. Полага длан върху главата ми за благословия, а след това ме повдига и ме целува по двете бузи. – Пораснала си! И изглеждаш добре!
Копнея да ме вземе в обятията си, да ме прегърне и да ми каже, че съм ѝ липсвала, но това би означавало да си пожелавам различна майка, а тогава щях да съм различно момиче. Вместо това тя ме поглежда с хладно одобрение, а после се обръща, когато вратата на къщата се отваря и излиза херцогът.
– Ето дъщеря ми – казва тя. – Лейди Маргарет Тюдор. Маргарет, това е твоят сродник, Бъкингамският херцог.
Правя нисък реверанс. Този херцог особено много държи на положението си: говори се, че отнесъл до парламента въпроса за ранга си, за да постанови кой трябва да върви зад него. Той ме повдига и ме целува по двете бузи.
– Вие сте добре дошли – казва той. – Но сигурно ви е студено и сте уморена от пътуването. Влезте вътре.
Къщата е обзаведена с разкош, който почти съм забравила, след като прекарах тези години заточена в Ламфи и Пемброук. Дебели гоблени затоплят каменните стени, а дървените греди по таваните са позлатени и боядисани в ярки цветове. Навсякъде гербът на херцога е очертан с прясна златна боя. Тръстиките, с които е покрит подът са свежи и благоуханни, така че във всяка стая се усеща лек аромат на билки и лавандула, във всички големи каменни огнища има пламтящи пънове, а наоколо обикаля момче с кош, за да внася още подпалки. Дори момчето, което разнася подпалките, е облечено с ливреята на херцога: казват, че той има на свое разположение малка армия, винаги облечена и въоръжена. Момчето има дори ботуши. Мисля си за босоногите и раздърпани слуги в дома на съпруга си, и се чувствам малко по-добре заради този годеж, ако благодарение на него ще вляза в дом, който се поддържа чист, с прилично облечени слуги.
Херцогът ми предлага разреден ейл, който е загрят и подсладен, за да ме затопли след мразовитото пътуване. Докато отпивам от него, Джаспър влиза в стаята заедно с друг, по-възрастен мъж, със сивееща коса на слепоочията, с бръчки по лицето: трябва да е поне на четирийсет. Поглеждам Джаспър, за да ми представи този непознат, и когато виждам сериозното му лице, разбирам. С леко шокирано ахване осъзнавам, че този стар човек е Хенри Стафорд, и че стоя пред новия си съпруг. Той не е млад мъж като Едмънд – а Бог е свидетел, че Едмънд беше твърде стар и твърде тежък за мен. Не, този път са избрали мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, достатъчно стар да ми бъде дядо, да бъде някой от моите предци. Той е на четирийсет години, на петдесет, вероятно на шейсет. Осъзнавам, че съм се втренчила, и почти забравям да направя реверанс, докато майка ми изрича рязко: «Маргарет!", аз промърморвам: "Извинете", и се отпускам в жест на смирение пред поредния мъж, който ще ме накара да живея с него където избере и ще ми направи нов наследник за рода Ланкастър, независимо дали това ми харесва или не.
Виждам, че Джаспър е свел намръщен поглед към ботушите си, но вдига глава, за да поздрави майка ми с обичайната си любезност, и се покланя на херцога.
– Виждам, че сте опазили дъщеря ми през тези изключително тревожни времена – казва му майка ми.
– Ще опазя цял Уелс, ако мога – отвръща той. – Изглежда, че най-сетне печелим позиции. Завладях отново замъците, които привържениците на Йорк превзеха, а Уилям Хърбърт бяга, крие се. Ако остане в границите на Уелс, ще го заловя. Ние, Тюдорите, сме много обичани тук: все някой ще го предаде в ръцете ми.
– А после? – пита го Бъкингамският херцог. – После какво?
Джаспър свива рамене. Знае, че това не е въпрос за съдбата на Уилям Хърбърт, нито дори на Уелс. Това е въпросът, който всеки англичанин си задава напоследък: После какво? Как можем да продължим с един кралски двор, толкова непопулярен, че дори се е пренесъл извън Лондон? Как можем да продължим с един крал, който ненадейно потъва в унес и оставя начело на държавата кралица, мразена от толкова много хора? Как можем да се изправим пред бъдещето, когато техният наследник е само едно малко болнаво момче? Как можем да сме в безопасност, когато кралството незабелязано преминава в ръцете на нашите врагове, династията Йорк?