– Всички ли знаят? – питам. Ужасена съм от позора, който съм наследила, без да зная. – Джаспър например? Знае ли Джаспър, че съм дъщеря на страхливец?
Майка ми свива рамене:
– Всички. Казахме, че е бил изтощен от кампанията, и че е умрял в служба на краля. Но хората винаги са склонни да клюкарстват за по-високопоставените от тях.
– А ние семейство без късмет ли сме? – питам я аз. – Мислиш ли, че съм наследила лошия му късмет?
Тя отказва да ми отговори. Изправя се и приглажда полата на роклята си, сякаш за да изтупа дребни сажди от огъня, или да прогони лошия късмет.
– Без късмет ли сме? – питам. – Почитаема майко?
– Е, аз не съм – казва тя отбранително. – Родена съм Бийчам, а след смъртта на баща ти се омъжих отново и промених името си. Сега съм Уелс. Но ти може да имаш лош късмет. Семейство Боуфорт може и да имат лош късмет. А може би ти ще промениш късмета им – казва тя с безразличие. – В края на краищата, имаше достатъчно късмет да родиш момче. Сега имаш наследник за Ланкастър.
Поднасят вечерята много късно: Бъкингамският херцог спазва дворцовите часове и не се безпокои от цената на свещите. Поне тук месото е по-добре приготвено и има повече допълнителни блюда със сладкиши и захаросани плодове, отколкото в замъка Пемброук. Виждам, че на тази маса, където всичко е толкова красиво, обноските на Джаспър са подчертано възпитани, и осъзнавам за първи път, че той живее като войник, когато е в пограничния си замък на самите предели на кралството, но е изискан придворен, когато се намира в изтъкнат дом. Той ме вижда, че го наблюдавам, и ми намига, сякаш ние двамата споделяме тайната как се справяме с живота си, когато не се налага да показваме най-доброто си поведение.
Вечеряме добре, а след това има забавление: няколко шута, жонгльор, и момиче, което пее. После майка ми ми кимва и ме отпраща в леглото, сякаш съм още дете, и пред толкова високопоставени личности аз не мога да сторя друго, освен да направя реверанс, за да ме благослови, и да си отида. На излизане хвърлям поглед към бъдещия си съпруг. Той гледа към певицата с присвити очи, с лека усмивка на уста. След като виждам този поглед, вече нямам нищо против да изляза. Отвратена съм от мъжете, от всички мъже, повече, отколкото се осмелявам да призная пред себе си.
На другия ден конете са изкарани в двора на конюшнята. Предстои да бъда изпратена обратно в замъка Пемброук, докато едногодишният ми траур приключи и мога да се омъжа отново за онзи усмихнат непознат. Майка ми идва да се сбогува с мен и наблюдава как прислужникът ме вдига върху страничното седло зад главния коняр на Джаспър. Самият Джаспър язди напред със своя отряд от стражи. Задната колона чака мен.
– Ще оставиш сина си на грижите на Джаспър Тюдор, когато се омъжиш за сър Хенри – отбелязва майка ми, сякаш това подреждане на нещата ѝ е хрумнало току-що, в този миг, докато си тръгвам.
– Не, той ще дойде с мен. Разбира се, той ще дойде с мен – изричам на един дъх. – Той трябва да дойде с мен. Той е мой син. Редно ли е да бъде другаде, освен при мен?
– Не е възможно – казва тя решително. – Всичко е уговорено. Той ще остане при Джаспър. Джаспър ще се грижи за него и ще го пази.
– Но той е мой син!
Майка ми се усмихва:
– Самата ти си не много повече от дете. Не можеш да се грижиш за наследник на нашето име, и да го опазиш. Времената са опасни, Маргарет. Досега би трябвало да си разбрала това. Той е ценно момче. Ще бъде в по-голяма безопасност, ако е по-далече от Лондон, докато Йорк са на власт. В Пемброук той ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото на което и да е друго място в страната. В Уелс обичат Тюдорите. Джаспър ще го брани като свой роден син.
– Но той е мой роден син! Не на Джаспър!
Майка ми се приближава и слага ръка на коляното ми: