На сутринта се събуждам и се обличам, но преди да отида на закуска, отивам в детската стая да видя бебето. Той е още в люлката си, но го чувам да гука: тихички звуци, сякаш малко пате кряка тихичко по водите на спокойно езеро. Надвесвам се над люлката да го видя, и той се усмихва. Наистина. В тъмносините му очи има безпогрешно разпознаване, и в смешната, разкриваща беззъбите му венци, триъгълна, широка усмивка, с която прилича едновременно на малка кукла, и невероятно много – на малко човече.
– Хей, Хенри – казвам, и малката сияйна усмивка става по-широка, сякаш той знае името си, сякаш знае моето име, сякаш ме разпознава като своя майка, сякаш вярва, че имаме късмет и че наистина имаме за какво да играем, сякаш може да имаме многообещаващ живот, в който аз мога да се надявам на нещо повече от най-мизерно оцеляване.
Той се усмихва сияйно в продължение на още миг, а после нещо го разсейва. Виждам как по лицето му преминава изненадано изражение, и след миг той вече се дави и плаче, а бавачките му пристъпват напред и ме побутват настрани, за да го измъкнат от люлката и да го занесат на дойката му. Оставям ги да го вземат, и слизам в голямата зала да кажа на Джаспър, че бебето Хенри се е усмихнало и на мен.
Джаспър ме чака в двора на конюшнята. До него стои едър черен кон, голямата му глава е наведена, опашката му се размахва и плющи.
– За мен ли е? – питам. Опитвам се да не говоря плахо, но този кон, несъмнено е много едър, а аз съм яздила само на дребни понита, водени от главния коняр, или на странично седло зад някой коняр по време на дълги пътувания.
– Това е Артур – казва внимателно Джаспър. – И е едър. Но е много спокоен и стабилен, и е подходящ, за да се научиш да яздиш. Беше боен кон на баща ми, но вече е твърде стар да се състезава в турнири. Въпреки това не се страхува от нищо, и ще те отнесе благополучно навсякъде, където му наредиш.
Конят вдига глава и ме поглежда, и в спокойната тъмнота на погледа му има нещо толкова будещо доверие, че пристъпвам напред и протягам ръка. Едрата глава се свежда, широките ноздри подушват ръкавицата ми, после той леко докосва с устни пръстите ми.
– Ще вървя до теб, а Артур ще се движи спокойно – обещава ми Джаспър. – Ела тук, ще те вдигна да се качиш на седлото.
Отивам при него, той ме повдига и ми помага да възседна коня странично. Когато вече съм се закрепила стабилно на седлото, той издърпва надолу края на роклята ми, така че тя пада равномерно от двете страни на коня и покрива ботушите ми.
– Ето така – казва той. – Сега си дръж краката неподвижни, но леко притиснати към него. Така ще знае, че си там, а ти се дръж здраво. Вземи юздите.
Повдигам ги, а Артур вдига едрата си глава, застанал нащрек от докосването ми.
– Няма да тръгне, нали? – питам нервно.
– Едва когато го подритнеш леко, за да му подскажеш, че си готова. А когато искаш да спре, дръпни леко поводите. – Джаспър се пресяга и премества ръцете ми, така че поводите се усукват през пръстите ми. – Само го накарай да извърви две крачки напред, за да знаеш, че можеш да го накараш да тръгва и да спира.
Предпазливо смушквам леко коня с двете си пети, и удивена от първата голяма, олюляваща се крачка напред, дръпвам поводите. Той покорно спира веднага.
– Успях! – възкликвам задъхано. – Той спря заради мен! Наистина ли? Наистина ли спря, защото аз му казах?
Джаспър вдига лице и ми се усмихва:
– Ще направи всичко за теб. Само трябва да му дадеш ясен сигнал, за да знае какво искаш да направи. Той служи предано на баща ми. На гърба му Едмънд и аз се научихме да участваме в турнирите, а сега ще бъде твой учител. Може би ще живее достатъчно дълго, та и невръстният Хенри ще се научи да язди на него. Сега го изведи от двора на конюшнята и го заведи в двора пред замъка.
Вече по-уверено давам на Артур сигнал да тръгне, и този път го оставям да продължи. Огромните му холки се движат напред, но гърбът му е толкова широк, че мога да седя непоклатимо и уверено. Джаспър върви пред него, но не докосва повода. Аз и само аз накарвам коня да отиде до вътрешния двор, после – да тръгне през тревата, а после – навън, към пътя, който води надолу към Пемброук.
Джаспър крачи бавно до мен, сякаш е излязъл да подиша чист въздух. Не поглежда към мен, нито пък хвърля поглед към коня. Създава впечатление за човек, който върви до опитна ездачка: сякаш присъства само за компания. Едва след като сме изминали известно разстояние надолу по пътя, казва: