Поклащам глава:
– Защо съпругът ми да бъде удостояван с благородническа титла, когато именно аз ще съм свършила цялата работа?
Джаспър потиска смеха си:
– Каква титла би приела?
Замислям се за миг:
– Всички може да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля" – решавам. – Могат да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля, и ще подписвам писмата си с "Margaret R".
– "Margaret R"? Би искала да се подписваш "Маргарет Регина", кралица Маргарет? Искаш да се наричаш "кралица"?
– Защо не? – питам настойчиво. – Аз ще бъда майка на крал. Ще бъда почти кралица на Англия.
Той прави престорено церемониален поклон:
– Ще бъдеш нейна светлост, майката на краля, и всички ще трябва да изпълняват желанията ти.
Лятото на 1457
Не разговаряме повторно за съдбата ми, нито за бъдещето на Англия. Джаспър е прекалено зает. Отсъства от замъка по цели седмици. В ранното лято се връща с оредяла и дрипава войска, а сам той – с натъртено и насинено лице, но усмихнат. Победил е и е заловил Уилям Хърбърт, мирът в Уелс е възстановен, а управлението на Уелс е отново в наши ръце. Един Тюдор владее Уелс за династията Ланкастър – отново.
Джаспър изпраща Хърбърт в Лондон като предател, обявен извън закона, и ние научаваме, че е изправен на съд за държавна измяна и задържан в Тауър. Потръпвам, когато чувам това, мислейки си за някогашния си настойник, Уилям дьо ла Пол, който беше в Тауър, когато аз, едно малко момиче, бях заставена да се обявя за свободна от него.
– Няма значение – казва ми Джаспър, който почти не може да говори от прозяване на вечеря. – Прости ми, сестро, изтощен съм. Утре ще спя цял ден. Хърбърт няма да отиде на дръвника, както заслужава. Лично кралицата ме предупреди, че кралят ще помилва и освободи Хърбърт, и той ще доживее да ни нападне отново. Помни ми думите. Нашият крал много го бива да прощава. Готов е да прости на човека, който вдига меч срещу него. Готов е да прости на човека, който вдига Англия на бунт срещу него. Хърбърт ще бъде освободен, а след време ще се върне в Уелс, и двамата с него отново ще се бием все за същата шепа замъци. Кралят прощава на фамилията Йорк и смята, че те ще живеят в мир и разбирателство с него. Това е белег на неговото величие, наистина, Маргарет – ти се стремиш към святост и тя сигурно е ваша фамилна черта, защото мисля, че той я притежава. Той е изпълнен с най-голяма доброта и огромно доверие. Не може да понася злоба и завист: гледа на всеки като на грешник, който се стреми да бъде добър, и прави каквото може, за да му помогне. Невъзможно е да не го обичаш и да не му се възхищават. Типично за враговете му е, че те приемат неговата милост като позволение да продължават да вършат каквото си пожелаят. – Той прави пауза. – Той е велик човек, но може би не и велик крал. Той се извисява много над нас. Просто това прави нещата много трудни за останалите от нас. А обикновените хора виждат единствено слабост там, където има величие на духа.
– Но сега той със сигурност е добре, нали? А дворът е отново в Лондон. Кралицата отново живее с краля, а ти владееш Уелс за него. Той може да остане здрав, синът им е силен, може да имат друго дете. Несъмнено Йорк ще се установят и заживеят, както подобава на видни благородници, под управлението на един по-велик крал. Сигурно знаят, че това е мястото им?
Той поклаща глава, сипва си нова купа говежда яхния и взема резен заквасен бял хляб. Гладен е: язди с войниците си от седмици.
– Наистина, Маргарет, не смятам, че фамилията Йорк може да се укроти и примири. Те се срещат с краля, понякога полагат всички усилия да работят заедно с него; но дори когато е с ума си, той е слаб, а когато е болен, е в транс. Ако не му бях васал, обвързан с него от сърце и душа, щеше да ми бъде трудно да му бъда верен. Щях да съм изпълнен със съмнения за бъдещето. Дълбоко в себе си не мога да ги виня, задето се надяват да контролират онова, което ще последва. Никога не съм се съмнявал в Ричард Йоркски. Мисля, че той познава и обича краля, и знае, че е от кралския род, но не е миропомазан крал. Но доверието ми към Ричард Невил, граф Уорик, не стига по-далеч, отколкото мога да проследя полета на една стрела. Той е толкова свикнал да управлява целия север: никога няма да проумее защо не може да управлява кралство. И двамата, слава на Бога, никога не биха докоснали и с пръст един миропомазан крал. Но всеки път, когато кралят е болен, възниква въпросът: Кога ще оздравее? И какво да правим, докато оздравее? Както въпросът, който никой не задава на глас: Какво ще правим, ако състоянието му изобщо никога не се подобри?