Но вълшебният миг, в който той ще проходи сам, още не е дошъл, а аз се молех да го направи, преди да се наложи да замина. Сега той ще направи първата си стъпка без мен. И всяка стъпка след това – зная го. Аз няма да съм с него, за да проследя всяка стъпка от живота му.
– Ще ти пиша в мига, щом го направи – зарича се Джаспър.
– И ми пиши, ако успеете да го накарате да яде месо – казвам. – Не може да живее само на каша.
– И за зъбите му – обещава ми той. – Ще ти пиша за покарването на всеки нов зъб.
Дръпвам го за ръката, и той се обръща към мен.
– А ако е болен – прошепвам, – ще ти кажат да ми спестиш тревогата. Но тревогата няма да ми бъде спестена, ако си мисля, че е болен, но никой не иска да ми съобщи. Закълни се, че ще ми пишеш, ако някога се разболее, или падне, или претърпи някаква друга злополука.
– Кълна се – казва той. – И ще го пазя възможно най-сигурно.
Обръщаме се към леглото с високи прегради, където Хенри се държи за решетката и ни се усмихва. За миг зървам двама ни, отразени в малките решетести плоскости на прозоречното стъкло зад него. Аз съм почти на петнайсет, а на следващия си рожден ден Джаспър ще навърши двайсет и шест. В затъмненото стъкло изглеждаме като родители на нашето момче, приличаме на красивите млади родители на любим наследник.
– Ще дойда да го посетя веднага щом ми позволят – казвам нещастно.
Моят малък Хенри не знае, че съм дошла да се сбогувам. Вдига ръчички, за да го взема в прегръдките си.
– Ще ти нося новини за него винаги, когато съм в Англия – обещава Джаспър.
Той се навежда и вдига нашето момче. Хенри се вкопчва в него и притиска личице към шията му. Отстъпвам назад и гледам двамата, опитвайки се да задържа в паметта си образа на този мой син и неговия настойник, така че да мога да го виждам под клепачите си, когато се моля за тях. Знам, че ще ги виждам на всяка молитвена служба, по пет пъти на ден. Знам, че сърцето ми ще копнее до болка за тях двамата през целия ден, всеки ден, и нощем, когато не мога да спя от копнеж по тях.
– Не слизай да ме изпращаш – казвам измъчено. – Ще им кажа, че някой е дошъл и те е повикал. Няма да мога да го понеса.
Той ме поглежда, с изопнато и напрегнато лице.
– Разбира се, че ще сляза, и ще доведа сина ти – казва той мрачно. – Ще изглежда изключително странно, ако не се сбогувам с теб, като твой девер и настойник на сина ти. Сега си сгодена, Маргарет, трябва да внимаваш как изглеждаш пред света и как изглеждат нещата в очите на бъдещия ти съпруг.
– Мислиш, че тъкмо днес ще се съобразя с него? – избухвам. – Когато трябва да оставя теб, когато трябва да се сбогувам със сина си? Смяташ, че ме е грижа какво мисли той за мен, когато сърцето ми се къса?
Но Джаспър кимва:
– Днес и всеки ден. Старай се да се съобразяваш с него. Той ще притежава цялото ти имущество, всичките ти земи. Доброто ти име е в неговите ръце, той ще реши какво наследство да получи синът ти. Ако не можеш да бъдеш любяща съпруга – той вдига ръка, за да ми попречи да възразя, – то бъди поне съпруга, от която той да не може да се оплаче. Семейството му е едно от най-изтъкнатите в страната. Той ще наследи голямо състояние.
Ако умре, част от това състояние ще получиш ти. Бъди съпруга, от която той да не може да се оплаче, Маргарет. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Ти ще бъдеш негова съпруга: това означава да бъдеш негова слугиня, негова собственост. Той ще бъде твой господар. По-добре ще е да му се понравиш.
Не пристъпвам към него и не го докосвам. След онзи път на вечеря, когато сложих длан върху неговата и той отдръпна ръка, никога не съм го докосвала. Може и да съм четиринайсетгодишно момиче, но си имам гордост; а освен това, някои неща са твърде силни, за да бъдат облечени в думи.
– Поне ми позволи да ти кажа, само този път, че не искам да се омъжвам за него, и не искам да си тръгвам оттук – казвам с равен тон.
Над кръглата главица на сина ми Джаспър ми се усмихва, но очите му са потъмнели от болка.
– Зная – казва той. – И мога да ти кажа, че ще бъда изпълнен с печал, щом си отидеш. Ще ми липсваш.
– Обичаш ме като сестра – казвам настойчиво, предизвиквайки го да оспори думите ми.
Той се извръща, прави една крачка, а после се връща при мен. Хенри започва да гука и протяга ръце към мен, мислейки, че това е игра. Джаспър спира рязко – само на половин крачка разстояние от мен, достатъчно близо да почувствам топлия му дъх върху бузата си, достатъчно близо, за да пристъпя към него, в обятията му, стига само да се осмеля.