– Знаеш, че нямам право да говоря – изрича Джаспър сковано. – Ти ще станеш лейди Стафорд, преди да е изтекла и една седмица. Върви си със знанието, че ще мисля за теб всеки път, щом повдигна сина ти от леглото му, всеки път, когато коленича за молитвите си, всеки път, когато заръчвам да ми доведат коня, през всеки час от всеки ден. Има думи, които приличието не допуска да бъдат изречени между граф Пемброук и лейди Стафорд, затова няма да ги кажа. Ще трябва да се задоволиш с това.
Разтривам ожесточено очи, и когато отдръпвам юмруците си, те са мокри от сълзи.
– Но това е нищо – изричам ожесточено. – Нищо в сравнение с онова, което бих ти казала аз. Съвсем не е това, което искам да чуя.
– Както и е редно да бъде. Така нямаш нищо за изповядване – нито пред свещеник, нито пред съпруг. Нито пък аз. – Той прави пауза. – Сега си върви.
Тръгвам първа надолу по стълбите към вътрешния двор на замъка, където чакат конете. Годеникът ми слиза припряно от седлото, повдига ме върху коня ми и промърморва отново, че пътят е дълъг и може би ще искам да яздя на допълнително седло зад някого от останалите, или да пътувам в носилка, а аз казвам, отново, че съм се научила да яздя, че обичам да яздя, и че Артур, конят, който Джаспър ми даде като сватбен подарък, ще ме носи спокойно и уверено цял ден.
Стражите вече са на конете: подреждат се и накланят знамената си за поздрав към граф Пемброук, с малкия граф Ричмънд, моят син, в ръцете му. Сър Хенри небрежно му отдава чест. Джаспър ме поглежда, и аз отвръщам на погледа му за миг, без да трепна, а после обръщам коня си и се отдалечавам от Пемброук – от замъка и от графа. Не обръщам глава, за да видя дали гледа след мен: знам, че е така.
Отиваме в къщата на майка ми в Блетсоу, и аз се омъжвам в малкия параклис в присъствието на своите полусестри. Този път не питам майка си дали женитбата може да ми бъде спестена, а тя не ме успокоява с лъжливи обещания. Хвърлям кос поглед към новия си съпруг и си помислям, че макар да е два пъти по-възрастен от мен, може би ще бъде по-мил към мен, отколкото би бил един по-млад мъж. Когато коленича пред олтара за сватбената благословия, отправям молитва с цялото си сърце да е толкова стар, че да е импотентен.
След сватбеното пиршество в наша чест ни слагат да си легнем, а аз коленича в долния край на леглото и се моля за смелост, и за това силата да му изневери. Той влиза в стаята, преди да съм приключила, и сваля нощницата си, оставяйки ме да го видя гол, сякаш това изобщо не е неловко.
– За какво се молиш? – пита той, с голи гърди, с гол задник, просто напълно отблъскващ и ужасяващ, и въпреки това говори, сякаш не го съзнава.
– Да бъда пощадена – изтърсвам, и веднага се плясвам ужасено с ръка през устата. – Толкова съжалявам, моля да ме извините. Имах предвид, да бъда пощадена от страха.
За мое удивление, той не показва признаци на гняв. Дори не изглежда ядосан. Засмива се, докато се вмъква в леглото, все още гол.
– Бедното дете – казва той. – Нямаш никаква причина да се страхуваш от мен. Ще се опитам да не ти причинявам болка, и винаги ще бъда мил към теб. Но трябва да се научиш да си държиш езика.
От неудобство се изчервявам до алено и се вмъквам в леглото. Той внимателно ме притегля към себе си, обгръща ме с ръка и ме притиска към рамото си, сякаш това е най-естественото нещо на света. Никой мъж не ме е прегръщал преди, и аз съм скована от страх при докосването му и миризмата му. Чакам грубото посегателство, което е останало в спомените ми от Едмънд, но не се случва нищо. Той не помръдва, тихото му дишане ме кара да мисля, че е заспал. Малко по малко се осмелявам да започна да дишам спокойно, а после усещам как се отпускам в мекото легло и фините чаршафи. Той е топъл, и има нещо успокояващо в едрото му тяло и мълчанието му, докато лежи до мен. Напомня ми за коня Артур – също толкова силен, едър, и внимателен. Осъзнавам, че Бог е отговорил на молитвите ми, и че на трийсет и три години новият ми съпруг сигурно е толкова стар, че е напълно импотентен. Защо иначе би лежал толкова неподвижно и тихо, като само ме гали леко с ръка по гърба? Хвала на Богородица! Той е лишен от мъжественост, и да лежа до него, е все едно да се чувствам защитена и затоплена, и дори възлюбена. Той не помръдва, не издава звук, освен една тиха въздишка, и докато тревогата ми бавно отминава, заспивам в обятията му.
Лятото на 1459