От тона на по-възрастния мъж Джаспър се изчервява до корените на рижата си коса.
– Мисля, че това изобщо не е за смях, сър. Бия се за своя крал и за своя род от две години, и трябва да ви припомня, че това ми костваше скъпо. Край стените на Кармартън изгубих собствения си брат, наследника на нашето име, цветът на нашия дом, съпругът на Маргарет, който така и не видя сина си...
– Знам, знам, и не се смея. Аз също изгубих брат, не забравяйте. Тези битки са трагедия за Англия, не повод за смях. Елате, нека да вечеряме и да забравим разногласията си. Моля се да не се стигне до битка, и за това трябва да се молите и вие. Нуждаем се от мир в Англия, ако смятаме отново да станем силни и богати. Превзехме Франция, защото между хората там цареше разделение. Нека не губим пътя си, както сториха те; нека не се превръщаме сами в най-лоши врагове на себе си в собствената си страна.
Джаспър е готов да възрази; но съпругът ми го хваща под ръка и го отвежда в голямата зала, където мъжете вече са насядали, по десетима на маса, в очакване на вечерята си. Когато Джаспър влиза, неговите хора започват да чукат по масата с ръкохватките на кинжалите си в знак на одобрение, и си помислям, че е прекрасно, дето той е такъв командир, и толкова обичан от войниците си. Той прилича на странстващ рицар от приказките: той е техният герой. Слугите и васалите на моя съпруг просто свеждат глави и докосват шапките си в безмълвен знак на почит, докато той минава. Но никой никога не е аплодирал бурно Хенри Стафорд. Никой никога няма да го стори.
Вървим през плътния тътен от мъжки гласове към високата маса, и виждам как Джаспър хвърля поглед към мен, сякаш ме съжалява, задето съм се омъжила за човек, който не желае да се бие за семейството си. Не вдигам очи. Мисля си, че всички знаят, че съм дъщеря на страхливец, а сега съм съпруга на страхливец, и трябва да живея посрамена.
Когато слугата ни полива да измием ръцете си и ги попива с кърпа, моят съпруг казва любезно:
– Но аз отвлякох вниманието ви от въпроса, който е от огромен интерес за съпругата ми: здравето на нейния син. Как е младият Хенри? Добре ли е?
Джаспър се обръща към мен:
– Той е здрав и силен. Писах ти, че кътните му зъби вече покарват; докараха му треска за няколко дни, но вече я преодоля. Ходи и тича. Говори много, не винаги ясно, но бърбори по цял ден. Бавачката му казва, че е своенравен, но не повече, отколкото подобава на положението му в света и на възрастта му. Казах ѝ да не бъде прекалено строга с него. Той е граф Ричмънд: духът му не бива да бъде пречупван, той има право да проявява гордост.
– Разказваш ли му за мен? – питам аз.
– Разбира се, че да – казва той с усмивка. – Разказвам му, че майка му е важна дама в Англия и ще дойде да го види скоро, и той казва: "Мама!" точно така.
Засмивам се на неговата имитация на пискливото гласче на двегодишно дете:
– А косата му? – питам. – Започва ли да става червена като тази на Едмънд?
– Ах, не – казва Джаспър с разочарование, което аз не споделям. – Оказва се, че произходът ни не се е проявил истински в това. Косата му е къдрава и кестенява, като косъма на светъл дорест кон. Бавачката му смята, че ще изсветлява през лятото, когато е навън на слънце, но няма да е медноглав като нас, Тюдорите.
– А обича ли да играе? И знае ли си молитвите?
– Играе си с бухалката и топката си: готов е да играе по цял ден, ако някой му подхвърля топка. И учи "Отче наш" и катехизиса. Твоят приятел отец Уилям го посещава всяка сутрин за молитвите, а бавачката му го настанява до краката на леглото всяка вечер и го кара да стои там. Нареждат му да се моли за теб по име.
– Намирате ли му другарчета за игра? – пита съпругът ми. – Деца от съседните къщи?
– В замъка сме много изолирани – отвръща Джаспър. – Наблизо няма семейства с неговия произход. Няма подходящи другари за момче като него. Той е граф Ричмънд, и сродник на краля. Не мога да му позволявам да играе с деца от селото, а освен това бих се страхувал от болести. Играе си с бавачките си. Аз играя с него. Не му трябват никакви други приятели.
Кимвам. Не искам да играе със селски деца, които може да го научат на груби обноски.
– Безспорно, той се нуждае от деца на неговата възраст – настоява съпругът ми. – Ще трябва да мери сили с други момчета, дори и да са от селото и от хижите.
– Ще видя, когато му дойде времето – казва сковано Джаспър. – Засега той няма нужда от други приятели и общуване, освен онези, които му осигурявам аз.
Настъпва неловко мълчание.
– А добре ли се храни? – питам аз.
– Храни се добре, спи добре, тича наоколо по цял ден – казва Джаспър. – И расте добре. Мисля, че ще бъде висок. Има телосложението на Едмънд – издължен и слаб.