– Ще заминеш ли сега? – запитвам съпруга си, когато го откривам в двора на конюшнята да проверява сбруята и седлата на конете и хората си. Мисля си, че най-после вижда опасността, която грози краля, и знае, че трябва да го защити.
– Не – отвръща той кратко. – Макар там да е баща ми: да го пази Бог сред тази лудост.
– Нима няма да заминеш, дори за да бъдеш с баща си в опасността?
– Не – повтаря той. – Обичам баща си, и ще се присъединя към него, ако ми заповяда; но той не ми е наредил да бъда до него. Той ще издигне знамето на Бъкингам: но все още не иска аз да застана под това знаме.
Знам, че гневът проличава в пламналото ми лице, и срещам сурово погледа му.
– Как можеш да понесеш мисълта, че не си там?
– Съмнявам се в каузата – казва той откровено. – Ако кралят иска да завземе отново Лондон от Йоркския херцог, предполагам, че трябва само да отиде в града и да обсъди условията. Не е нужно да напада собствената си столица; трябва само да се съгласи да разговаря с тях.
– Той би трябвало да покоси Йорк като предател, а ти би трябвало да бъдеш там! – казвам разгорещено.
Той въздиша:
– Много бързаш да ме изпратиш в опасност, жено – отбелязва с иронична усмивка. – Трябва да призная, че би ми се сторило по-приемливо, ако ме умоляваше да си остана у дома.
– Умолявам те единствено да изпълниш дълга си – изричам гордо. – Ако аз бях мъж, щях да потегля в подкрепа на краля. Ако бях мъж, сега щях да бъда до него.
– Щеше да бъдеш истинска Жана д'Арк, сигурен съм – казва той тихо. – Но аз съм виждал битки и знам какво струват те, а тъкмо сега считам за свой дълг да опазя тези земи и нашите хора в безопасност и мир, докато други мъже се борят да осъществят амбицията си и разкъсват тази страна.
Толкова съм разярена, че не мога да говоря, завъртам се рязко и се отдалечавам към бокса, в който Артур, старият боен кон, е настанен така, че да се движи свободно. Той внимателно свежда едрата си глава към мен, и аз го милвам по шията, търкам го зад ушите, и прошепвам, че двамата би трябвало да тръгнем заедно, да се отправим към Ковънтри, да намерим Джаспър, който със сигурност ще е там, и да се бием за краля.
10 юли 1460
Дори ако двамата с Артур бяхме потеглили, щяхме да пристигнем там твърде късно. Кралят наредил на армията си да се укрепи пред Нортхамптън, с палисада от заострени колове пред тях, за да забавят кавалерията; току-що излетите им оръдия били насочени и готови за стрелба. Привържениците на Йорк, предвождани от момчето Едуард, граф Марч, с изменниците лорд Фокънбърг и самия Уорик в центъра, поели в настъпление в три отряда под проливния дъжд. Разкаляната земя сякаш кипяла под копитата на конете, и кавалерийското нападение било осуетено, защото конниците затънали в калта. Бог изсипал дъжд върху бунтовниците, и изглеждало вероятно те да затънат в тресавището. Момчето Едуард Йоркски трябвало наистина да положи усилие, за да намери смелост да поведе войниците си през терен, който представлявал истинско тресавище, срещу истинска градушка от стрели на Ланкастър. Той със сигурност е щял да се провали и момчешкото му лице е щяло да бъде натикано в калта; но предводителят на десния ни фланг, лорд Грей от Рътин, точно тогава се обърнал срещу своите и изтеглил войските на Йорк нагоре през барикадата, изправил се срещу собствения си род в жесток ръкопашен бой, който изтласкал нашите войници назад към река Нен, където мнозина се издавили, и позволил на Уорик и Фокънбърг да минат в настъпление.