В победата те били безмилостни. Пуснали обикновените войници да си вървят, но всички, които носели доспехи, били избити, без да приемат предложения за откуп. Най-лошото от всичко било, че влезли в лагера ни и открили палатката на самия крал, с негова светлост вътре, седнал замислено, толкова спокоен, сякаш се молел в собствения си параклис, докато ги чакал да го заловят като най-големия боен трофей.
И тези ужасни изменници го пленяват.
Две нощи по-късно моят съпруг идва при мен в стаята ми, докато се обличам за вечеря.
– Оставете ни – казва той рязко на камериерката ми, тя ми хвърля поглед, а после, виждайки мрачното му изражение, бързо излиза от стаята.
– Баща ми е мъртъв – казва той без предисловие. – Току-що ми съобщиха. Англия изгуби един велик херцог в калта на Нортхамптън, а аз загубих скъп баща. Наследникът му, моят племенник, малкият Хенри Стафорд, загуби своя дядо и закрилник.
Ахвам, сякаш са ми изкарали въздуха.
– Съжалявам. Много съжалявам, Хенри.
– Покосили го в едно кално поле, докато се опитвал да се добере до коня си – продължава той, без да ми спестява нищо. – Той, и граф Шрусбъри, лорд Боумонт, лорд Егремонт – мили Боже, списъкът е безкраен. Изгубихме цяло едно поколение от благородници. Изглежда, че правилата на войната са променени, и в Англия вече не е прието да се вземат пленници за откуп. Няма предложение за предаване. Владее правилото на меча, и всяка битка трябва да е до смърт. Това е управлението на варварството.
– А кралят? – прошепвам. – Нима са дръзнали да му сторят зло?
– Кралят е заловен, и те го отведоха като свой пленник в Лондон.
– Пленник?
Не мога да повярвам на ушите си.
– На практика, да.
– А кралицата?
– Изчезнала със сина си.
– Изчезнала?
– Не е мъртва. Смятам, че е избягала. И се укрива. В какво се превръща тази страна! Баща ми...
Той преглъща скръбта си и се обръща да погледне навън през прозореца. Отвън дърветата са пищни, буйни и зелени, а нивите отвъд тях започват да стават златисти. Труд но е да си представя онова поле от кипяща кал и моя свекър, онзи суетен аристократ, повален, докато бяга.
– Няма да вечерям в залата тази вечер – казва съпругът ми сковано. – Ти можеш да слезеш на вечеря, или да ти сервират в покоите ти, както предпочиташ. Аз ще трябва да отида до Нортхамптън и да прибера тялото му у дома. Ще тръгна призори.
– Съжалявам – изричам отново, безпомощно.
– Стотици синове ще предприемат същото пътуване – казва той. – Всички ще яздим със сломени сърца, всички ще мислим за отмъщение. Боях се именно от това: именно от това се ужасявах. Тук няма нищо особено бляскаво и достойно, както ти винаги си смятала: не прилича на героична балада. Има само хаос и бъркотия, и греховна загуба на живот; загинаха добри и достойни мъже, а ще последват и още.
Крия страховете си от своя съпруг, докато той потегля за пътуването си по главния път на юг, но разбира се, мисля в ужас за безопасността на Джаспър. Той сигурно е бил там, където боевете са били най-ожесточени; не се и съмнявам, че всеки, отиващ в палатката на краля, сигурно е трябвало да мине покрай Джаспър. Не е възможно да е жив, ако кралят е бил заловен. Как може да е още жив, когато толкова много хора са мъртви?
Получавам отговора, още преди съпругът ми да се върне отново у дома:
Сестро,
Осигурих безопасност на една много високопоставена дама и на нейния син, и те се укриват при мен. Няма да ти съобщя къде, за в случай, че това писмо попадне в предателски ръце. Аз съм в безопасност, а синът ти също е в безопасност, както го оставих.
Дамата ще бъде в безопасност заедно с мен, докато успее да замине. За нас настъпи обрат, но той не е вечен, а тя е изпълнена със смелост и готова да се сражава отново.
Трябва ми само миг, за да осъзная, че той е скрил кралицата на сигурно място, че я е измъкнал тайно от битката и я крие в Уелс. Разбира се, кралят може и да е в плен, но докато тя е все още свободна, ние имаме предводител; докато синът ѝ е свободен, имаме наследник за трона. Джаспър е опазил нашата кауза, опазил е най-скъпоценното сърце на нашата кауза, и аз не се съмнявам, че тя ще бъде в безопасност при него. Той ще я укрие в Пемброук или в замъка Денби. Не се съмнявам, че ще я държи близо до себе си, а тя ще му е признателна за закрилата. Той ще бъде за нея като странстващ рицар; ще ѝ прислужва на едно коляно, а тя ще язди зад него, държейки се със слабите си ръце за колана му. Налага се да отида в параклиса и да изповядам пред свещеника, че съм изпълнена с греха на ревността, но не казвам точно защо.