Той не съумява да ми отправи обичайната си усмивка.
– И какво от това? Нима мислиш, че можеш да отведеш Едуард, Уелския принц, в Лондон, и да сториш така, че да бъде коронясан, въпреки претърпяното поражение, въпреки това споразумение? Нима ще поведеш една победена армия? Нима ще бъдеш като Жана за Англия?
– Някой трябва да бъде! – извиквам пламенно. – Принцът не може да бъде лишен от трона. Как могат да се съгласят на това? Как е могъл кралят да се съгласи на това?
– Кой знае какво мисли той, клетият човек? – казва съпругът ми. – Кой знае какво разбира сега, или дори дали може да остане дълго буден? А ако той се унесе отново или дори умре, и Йорк заеме престола, Йорк поне ще бъде в състояние да запази мира в страната.
– Въпросът не е в това! – изкрещявам аз. – Йорк не е призован от Бог. Йорк не произхожда пряко от Едуард III. Йорк не е от кралската фамилия – ние сме! Аз! Синът ми! Това, което кралят пренебрегва, е моята съдба. – Надавам разтърсващо ридание. – Аз съм родена за това; синът ми е роден за това! Кралят не може да ни превърне в сродници с кралска кръв: ние сме родени, за да бъдем кралската династия!
Той свежда поглед към мен; кафявите му очи този път не са кротки, а потъмнели от гняв.
– Достатъчно – изръмжава той. – Ти си глупава млада жена на... колко? – едва на седемнайсет години, и не разбираш нищо, Маргарет. Би трябвало да си мълчиш. Това не е балада или приказка; не е романс. Това е нещастие, заради което в Англия всеки ден загиват мъже и жени. Това няма нищо общо с Жана д'Арк, нищо общо с теб, и, сам Бог е свидетел, няма нищо общо с Него.
Той се отдръпва от мен и си отива, пристъпвайки внимателно нагоре по стълбите към стаята си. Схванат е от дългата езда и накуцва, с крака, изкривени от продължителната езда. Гледам го с омраза как си отива, затиснала устата си с ръка, за да потисна хълцанията си. Той е стар човек, стар глупак. Аз по-добре от него зная волята на Бог, а Той, както винаги, е за Ланкастър.
Зимата но 1460
Права съм в това отношение, съпругът ми, при все че е мой съпруг и е поставен над мен, греши, и това се доказва по Коледа, когато Йоркският херцог, за когото се предполага, че е толкова умен, толкова блестящ военачалник, е заловен пред стените на собствения си замък Сандал, с малобройна стража, сред която – синът му Едмънд, граф Рътланд, и както Йорк, така и синът му, са жестоко убити от нашите войски. Толкова за човека, който искаше да бъде крал и щеше да претендира за кралски произход!
Армията на кралицата взема посеченото му тяло и го превръща в посмешище, обезглавява трупа и забучва главата над портите на Йорк с книжна корона на главата, за да може той да гледа своето кралство, докато гарваните и лешоядите изкълват мъртвите му очи. Това е смърт, каквато се полага на предател, и с нея умират надеждите на Йорк, защото кой е останал? Големият му съюзник граф Уорик има само безполезни дъщери, а трите останали момчета на Йорк – Едуард, Джордж и Ричард – са твърде млади, за да поведат сами армия.
Не тържествувам над съпруга си, защото сме се отдали на тих и спокоен съвместен живот и празнуваме Коледа с нашите наематели, арендатори и слуги, сякаш светът не трепери от несигурност. Не говорим за разделеното кралство, и макар той да получава писма от търговци и занаятчии в Лондон, не ми казва новините, които му съобщават, нито че близките му постоянно го подтикват да отмъсти за смъртта на баща си. И макар да знае, че Джаспър ми пише от Уелс, той не разпитва за току-що завоювания му замък Денби, не се интересува как смело си го е възвърнал Джаспър.
Изпращам на сина си Хенри като коледен подарък малка каручка на дървени колела, която може да тегли след себе си, а моят съпруг ми дава един шилинг, който да му изпратя. В замяна аз му давам сребърна монета от шест пенса, за да я изпрати на малкия Бъкингамски херцог, Хенри Стафорд, и все така не говорим за войната, нито за похода на кралицата на юг начело на пет хиляди кръвожадни, опасни шотландци, изпоцапани, подобно на нетърпеливи ловци, с кръвта на бунтовника Йорк, или за моята вяра, че нашият род възтържествува отново и ще постигне победа следващата година, както и трябва, понеже сме благословени от Бог.
Пролетта на 1461
Мисля си, подобно на всеки човек със здрав разум, че със смъртта на Йоркския херцог войните са приключили. Синът му Едуард е само на осемнайсет години и съвсем сам по границите на Уелс, където всички мъже следват Джаспър и рода Ланкастър. Майка му, херцогиня Сесили, знаейки, че това е последното ѝ и окончателно поражение, облечена в черно в знак на вдовство, изпраща двамата си по-малки синове Джордж и Ричард в укритие във Фландрия, при Бургундския херцог. Херцогиня Сесили сигурно се опасява от пристигането на кралицата в Лондон, начело на армията ѝ от диви мъже, настояваща за мъст заради този втори провален бунт. Тя не може да спаси най-големия си син: Едуард най-вероятно ще загине по границите на Уелс, безнадеждно превишаван по численост, сражавайки се за изгубената кауза на мъртвия си баща.