– Малко предпазливост. – Усмихва ми се, докато Артур шляпа уверено през големия брод на река Севърн, дверите към Уелс. – Родени сме в трудни времена, когато един мъж и дори една жена трябва сами да избират накъде да поемат, трябва да избират на кого да бъдат предани. Смятам, че е редно да вървя предпазливо и да мисля, преди да действам.
– Винаги съм вярвала, че човек трябва да постъпва както е редно – казвам аз. – И нищо друго, освен това.
– Да, но пък си искала да бъдеш светица. – Той се усмихва. – Сега си майка; сега трябва да мислиш не само как е правилно да постъпиш, но и дали е вероятно да опазиш себе си и сина си в безопасност. Повече от всичко на света ще искаш да опазиш сина си. Безопасността на сина ти може да е по-важна за теб, отколкото Божията воля.
За миг съм озадачена от това.
– Но волята Божия сигурно е синът ми да бъде в безопасност – казвам. – Синът ми е без грях, и е от кралски род. Той е от единствения истински кралски род. Бог сигурно иска той да е в безопасност, за да служи на династията Ланкастър. Моето желание и това, което Бог желае сигурно съвпадат.
– Наистина ли мислиш, че Бог, заедно с всичките си ангели, в небесните си селения, където обитава от началото на времето и очаква Деня на Страшния съд, действително свежда поглед към целия свят, вижда теб и малкия Хенри Тюдор, и казва, че онова, което решиш да сториш, е Негова повеля?
Това звучи донякъде като богохулство.
– Да, мисля – казвам неуверено. – Сам Иисус Христос ми каза, че аз съм ценна като полските кринове.
– И наистина е така – казва той с усмивка, сякаш ме утешава с някаква история.
Това ми затваря устата и ми дава повод за размишления през остатъка от пътуването.
– А мислиш ли, че има мнозина мъже като теб, които не са отдали сърцата си на едната или другата страна? – питам, докато същата вечер той ми помага да сляза от седлото в двора на мръсен малък хан на пътя за Кардиф.
Той потупва тъмната шия на Артур:
– Мисля, че повечето мъже ще предпочетат да последват династията, която може да им обещае мир и безопасност – казва той. – Има лоялност към краля, разбира се; никой не може да отрече, че крал Хенри е коронясан за крал на Англия. Но ако той не е годен да управлява? Ако се разболее отново и не може да върши нищо? Ако кралицата му заповядва? Ако тя има лоши съветници? Как може да е престъпление да искаме следващия поред наследник да заеме мястото му? Ако този претендент е също от кралски род? Ако е близък негов братовчед? Ако има също такова основание да претендира за трона, каквото има и Хенри?
Толкова съм уморена, че се облягам на едрата удобна холка на Артур, а после съпругът ми ме притегля към себе си и ме прегръща.
– Не се тревожи за това сега – казва той. – Главното е да вземем сина ти и да се погрижим да е в безопасност. После можеш да обмислиш кой вие двамата с Бог предпочитате да управлява кралството.
На десетата сутрин от пътуването ни – вече пътуваме по тесни, каменисти пътеки през висока, планинска местност – моят съпруг ми казва: "Би трябвало да стигнем по пладне", и аз ахвам при мисълта, че ще видя отново момчето си толкова скоро. Изпращаме съгледвачи напред към замъка да разберат дали е безопасно да се приближим. Изглежда всичко е спокойно. Чакаме скрити, така че да не ни виждат, и моят съпруг ми посочва, че портите на замъка са отворени, а подвижният мост – спуснат, и докато гледаме, едно момиче излиза със стадо гъски и ги вика надолу към реката.
– Изглежда достатъчно безопасно – казва предпазливо съпругът ми, слиза от коня си, помага ми да сляза и двамата отиваме до другата страна на реката. Гъските плават по водата, някои топят жълтите си човки в калта; момичето е седнало на брега, премятайки из пръстите си дантела.
– Момиче, кой е господар на този замък? – пита я моят съпруг.
При звука на гласа му тя подскача, изправя се тромаво на крака и прави реверанс.
– Беше граф Пемброук, но той избяга, замина на война – казва тя, с толкова силен акцент, че едва успявам да разбера какво казва.
– Някой завзе ли замъка, след като той замина?
– Не, ние се надяваме, че ще се върне. Знаете ли къде е той, сър?
– Не знам. Малкото момче в детската стая на замъка ли е?
– Малкият граф ли? Да, там е. Аз гледам и кокошките, и изпращам едно хубаво, прясно снесено яйце за него всяка сутрин.
– Така ли? – Не съм в състояние да прикрия задоволството си. – Нима той яде прясно снесено яйце за закуска всеки ден?
– О, да – казва тя. – А казват и че обича да хапва и печено пиле за вечеря.