– Колко войници има тук? – прекъсва ни съпругът ми.
– Сто – казва тя. – Но три пъти повече потеглиха с Джаспър Тюдор и не се върнаха. Говори се, че било ужасно поражение. Говори се, че Бог поставил три слънца в небето, за да покаже, че се е отвърнал от нашите момчета, а сега тримата синове на Йорк ще навлекат проклятие на страната ни.
Съпругът ми ѝ подхвърля една монета през реката, и тя я улавя алчно. Връщаме се на мястото, където нашите хора са скрити от завоя на пътя, и се качваме на конете. Съпругът ми им заповядва да развеят нашето знаме, да поемат напред в бавен ход и да спрат, когато им нареди.
– Не искаме да ни посрещнат с рояк стрели – казва ми той. – Вие с Уил и Стивън идете да яздите най-отзад, в тила, за да сте в безопасност.
Отчаяно копнея да вляза на кон в замъка, който някога беше мой дом, но правя, каквото ми заповядва, и поемаме бавно напред, докато чуваме как някой изкрещява от стените на замъка да се представим кои сме, а в същото време чуваме грохота на веригата и голямата подвижна вертикална решетка на крепостната врата се спуска с дрънчене. Съпругът ми и неговият знаменосец се приближават с конете си до портата и изкрещяват името ни към офицера върху стените на замъка, после решетката се вдига със скърцане и ние влизаме във вътрешния двор.
Артур веднага отива до старото издигнато дървено трупче, откъдето мъжете възсядат конете си, аз слизам без чужда помощ и пускам юздите му. Той се отправя веднага към старото си отделение в конюшнята, сякаш все още е бойният кон на Оуен Тюдор. Конярят възкликва, когато го вижда, а аз отивам бързо до предната врата и отговорникът на домакинството я отваря широко пред мен: разпознава ме, макар да съм станала по-висока, покланя ми се и казва:
– Милейди.
– Къде е синът ми? – питам аз. – В детската си стая ли?
– Да – казва той. – Ще накарам да ви го доведат.
– Аз ще се кача – казвам, и без да чакам, изтичвам нагоре по стълбите и нахълтвам в детската стая.
Той тъкмо вечеря. Сложили са маса за него, с лъжица и нож, той седи начело на масата и му прислужват, както е редно, както би трябвало да бъде обслужван един граф. Той обръща главица, когато влизам, и ме поглежда, без да ме познае. Къдравата му коса е кафява, като косъмът на светъл дорест кон, както каза Джаспър, очите му са лешникови. Лицето му още е по бебешки закръглено; но той не е вече бебе, той е момче, малко момче на четири години.
Смъква се от стола си – налага му се да слиза по пречките на високия стол като по стълба – и се приближава към мен. Покланя се: добре са го научили.
– Добре дошла в замъка Пемброук, мадам – казва той. В ясния му, висок глас се долавя съвсем лек, напевен уелски акцент. – Аз съм граф Ричмънд.
Отпускам се на колене, така че лицето ми да е на едно ниво с неговото. Така копнея да го сграбча в обятията си, но трябва да помня, че за него съм непозната.
– Чичо ти Джаспър сигурно ти е разказвал за мен – казвам.
Лицето му светва от радост:
– Той тук ли е? В безопасност ли е?
Поклащам глава:
– Не, съжалявам. Вярвам, че е в безопасност, но не е тук.
Мъничката му уста потреперва. Толкова се боя, че ще се разплаче, че протягам ръка към него, но той веднага се изправя и виждам как малката му челюст се стяга, докато се бори със сълзите. Гризе долната си устна.
– Ще се върне ли?
– Сигурна съм в това. Скоро.
Той кимва; примигва. Една сълза се търкулва по бузата му.
– Аз съм твоята майка, лейди Маргарет – казвам му. – Дойдох да те отведа в дома си.
– Вие сте моя майка?
Опитвам се да се усмихна, но издавам лек задавен звук.
– Да. Яздих почти две седмици, за да дойда при теб да се уверя, че си в безопасност.
– В безопасност съм – казва той с тържествена сериозност. – Само чакам чичо ми Джаспър да се прибере у дома. Не мога да дойда с вас. Той ми каза да стоя тук.
Вратата зад гърба ми се отваря, и Хенри влиза тихо.
– А това е моят съпруг, сър Хенри Стафорд – казвам на малкия си син.
Момчето отстъпва от масата и се покланя. Джаспър го е обучил добре. Съпругът ми, скривайки усмивката си, се покланя тържествено в отговор.
– Добре дошли в замъка Пемброук, сър.
– Благодаря – казва съпругът ми. Хвърля поглед към мен, обхващайки с поглед сълзите в очите ми и пламналото ми зачервено лице. – Всичко наред ли е?
Правя безпомощен жест с ръка, сякаш за да кажа – да, всичко е наред, само дето синът ми се държи с мен вежливо, като с непозната, и единственият човек, когото иска да види, е Джаспър, а той е опозорен предател и изгнаник за цял живот. Съпругът ми кимва, сякаш е успял да разбере всичко това, после се обръща към сина ми: