Чувам тихи стъпки, после – затварянето на вратата към покрива, а след това – превъртането на ключа, и задържам дъха си, така че да не се чува друг звук, освен отново тихите стъпки, докато човекът, който и да е той, слиза безмълвно по спираловидните каменни стълби на кулата.
И изведнъж, сякаш съм го разпознала по стъпките, разбирам, че това е Джаспър, излизам от сянката и изричам тихо: "Джаспър, о, Джаспър!", а той взема последните три стъпала тичешком, обвива ръце около мен и ме притиска здраво към себе си, аз съм обвила ръце около широкия му гръб и се вкопчваме един в друг, сякаш не бихме могли да се пуснем. Отдръпвам се назад, за да мога да вдигна поглед към него, и устата му веднага покрива моята, той ме целува и ме пронизва такова желание и такъв копнеж, че все едно изпадам в молитвен екстаз и Бог ми изпраща пламък.
Мисълта за молитва ме кара да се отдръпна от него и да ахна, и той веднага ме пуска.
– Съжалявам.
– Не!
– Мислех, че сигурно си на вечеря или в дневната стая на горния етаж. Имах намерение да дойда тихо при теб и съпруга ти.
– Бях при сина си.
– Зарадва ли се да те види?
Отговарям с едва забележим жест.
– Повече се интересува от теб. Липсваш му. Откога си тук?
– В околността съм от близо седмица. Не исках да идвам в замъка, защото се боях от шпионите на Хърбърт. Не исках да стана причина той да нападне. Затова се укривах из хълмовете, докато чаках да дойдеш.
– Дойдох веднага щом можах. О, Джаспър, трябва ли да заминаваш?
Ръката му отново е около талията ми, а аз не успявам да се възпра и се облягам на него. Станала съм по-висока, главата ми се отпуска на рамото му. Имам чувството, че съм се озовала на мястото си, сякаш тялото му е парче дърворезба, обработено така, че да се съедини с моето. Имам чувството, че цял живот ще ме боли, ако не бъдем съединени.
– Маргарет, любов моя, трябва да вървя – казва той простичко. – За главата ми е обявена цена, а между Хърбърт и мен има кръвна вражда. Но ще се върна. Ще замина за Франция или Шотландия, ще събера войска за истинския крал и ще се върна с армия. Можеш да бъдеш сигурна в това. Ще се върна, и този замък отново ще бъде мой, когато Ланкастър си върне престола и ние победим.
Откривам, че съм се вкопчила в него, и откъсвам с усилие ръцете си, които съм впила в жакета му, отстъпвам назад и се заставям да го оставя да си отиде. Пространството, което оставям между нас – не повече от един фут се превръща в непоносима празнота.
– А ти, ти добре ли си? – Прямите му сини очи оглеждат лицето ми, пробягват откровено надолу по тялото ми. – Няма ли дете?
– Не – казвам кратко. – Изглежда, че не става. Не зная защо.
– Той добре ли се държи с теб?
– Да. Позволява ми да подреждам параклиса, както искам, и ме оставя да уча. Дава ми щедра издръжка от земите ми. Дори ми намира книги и ми помага с латинския.
– Наистина голяма наслада – казва той сериозно.
– Е, за мен наистина е така – казвам отбранително.
– А в какви отношения е с крал Едуард? – пита той. – Заплашва ли те някаква опасност?
– Мисля, че не. Той потегли в подкрепа на крал Хенри при Тоутън...
– Замина на война?
Почти се изкикотвам:
– Да, замина, и не мисля, че му хареса много. Но беше помилван, а неговото помилване би трябвало да важи и за мен. Ще вземем Хенри при нас у дома и ще живеем тихо и спокойно. Когато истинският крал отново получи своето, ние ще бъдем готови. Съмнявам се, че Йорк ще си прави труда да се занимава с нас. Нима той няма по-големи врагове? Сър Хенри не играе голяма роля в делата на света; обича да си стои у дома, спокойно и кротко. Разбира се, той е превърнал себе си в толкова незначителна личност, че никой няма да си прави труда да се занимава с нас.
Джаспър се ухилва: млад мъж, роден да играе роля в големите световни дела, и напълно неспособен да си стои тихо и кротко у дома.
– Може би. Във всеки случай се радвам, че ще се погрижи ти и момчето да сте в безопасност, докато ме няма.
Не мога да устоя: пристъпвам напред и отново го хващам за ревера на жакета, за да мога да го погледна сериозно в лицето. Ръката му обгръща талията ми и ме притиска плътно.
– Джаспър, колко време ще отсъстваш?
– Веднага щом успея да събера армия, която може да завоюва отново Уелс за краля, ще се върна – обещава ми той. – Това са моите земи и моята кауза. Баща ми загина за тях, брат ми загина за тях: няма да допусна смъртта им да остане напразна.
Кимвам. Усещам топлината на тялото му през жакета.
– И не позволявай да те убедят, че Йорк е истинският крал – предупреждава ме той с настойчив шепот. – Прегъвай коляно, свеждай глава и се усмихвай, но знай винаги, че Ланкастър е кралският род и докато кралят е жив, имаме крал. Докато принц Едуард е жив, имаме Уелски принц, а докато синът ти е жив, имаме наследник за трона. Остани вярна.